И така, вторият филм от „великата” четворка, набелязана за гледане в Арена, бе изгледан, и аз, като добро момче, сядам да напиша нещо като нескопосан анализ на видяното от мен.
Залата разбира се беше 13, мястото – Арена Младост. Вече обясних подробно защо точно там трябва да се гледат подобни епоси, но все пак искам да добавя, че този път звука надмина и трескавицата на последния Трансформерс. Имаше няколко момента, в които имах чувството че камара тухли ми си изсипва на главата под формата на мега баси, а някои високи честоти са в състояние да ти разгазират кока-колата и да ти претоплят пуканките.
Хари Потър и даровете на смъртта е последният (дали?) филм, от епичната поредица за деца и юноши, написана от Дж. К. Роулинг. Една единадесет годишна епопея приключи подобаващо, а 10 годишните деца порастнаха и станаха младежи с тлъсти банкови сметки, а покрай тях пък, се снимаха цяла плеяда британски актьори, на много от които този филм е лебедовата им песен в залязващите вече кариери. Няма лошо. Филма е хубав!
Искам да уточня, че не съм чел книгите с изключение на първата. Смело мога да заявя, че фила по нея, който е най-детски, е в пъти по-добър от книжния носител, което само по себе си е доста рядко срещано явление. Но тук няма да коментирам епизод по епизод, тъй като не разполагам с такова време и желание. Ще се спра на последната част, която според мен и най-си заслужава.
Сюжета:
Хари Потър 7.1 е леко скучновата и доста разводнена, което съм склонен да простя, тъй като тя си е нещо като прелюдия към версия 7.2.
Хари, Рон и Хърмаяни се телопртват из различни пейзажи (заснети майторски), търсещи поредния Хоркрутс (не знам дали така се казваше) – една джаджа, в която Волдемор е заключил част от злото си аз. Има седем такива предмета, и Хари е длъжен да ги почупи всичките, ако не иска да бъде отнесен като японско крайбрежие от цунами, при срещата си с Волдемор фейс-ту-фейс. Въпросната джаджа е медальон, който триото се опитва да унищожи, разнасяйки го из тучни шотландски ливади, и забележете - който го носи на врата, става доста зъл и необщителен. (нещо познато?)
Заемката от Властелина вади очите, но ако Хари е Фродо, а Рон е Сам, тогава Хърмаяни коя е? 
Както и да е - епизод 7.1. е режисиран с вещина и заснет с още по-голяма такава. За разлика то предишните епизоди, където преобладаваше детското, тука няма вече място за лигавщини. Атмосферата е мрачна и готическа, героите са порастнали и са вече поочукани от живота си на магьосници. С две думи, ако мислите да заведете дете под 10 на последните два епизода, по-добре изчакайте да стане на 12. Ефирната безнаказаност, струяща от предишните серии я няма, и тука вече се мре! Доста подробните близки планове на грозната Волдеморска мутра, също не биха се отразили положително на детската психика, особено пък на кино, където към визията е добавен и покъртителен звук, достатъчен да ти разклати някой мъдрец.
Освен че трябва да изпочупи всички Хоркрукси, Хари трябва да намери и даровете на смъртта – три могъщи предемта, собственост на самата Смърт – наметало-невидимка, резорекшън паве и мега яка вълшебна пръчка, и то преди до тях да се докопа Волдемор, който не е никак прост и също усърдно ги търси, сещате се защо. Самата история за даровете на смъртта е умело вмъкната във филма под форма на анимация в стил 300, разказана от Хърмаяни с подходящ тембър и патос, като дори забелязах тънка ебавка с тийн-тъпнята Здрач:
Хърмаяани:
There were once three brothers who were traveling along a lonely,
winding road at twilight.“
Рон:
Midnight. Mom always said „midnight.“ But „twilight’s“ fine. Better, actually.
Ебавката разбира се е умело замаскирана под детска невинност.
По версия 7.2. няма да спойлвам от сюжета – нека бъде изненада, за който го гледа. Наяве излизат доста неща, останали в тайна за такива като мене, дето не са чели книгите. Ще кажа само няколко технически неща:
Ефекти – супер на ниво, с малки забележки.
Звук – вече казах – покъртителен.
Музика – познатата Хари Потър тема се появява чак на финалните надписи. Музиката е грамотно написана, добре подбрана, но за съжаление малко се прекалява с кресчендото в определени сцени. Няма нужда от толкова сила, за да се придаде драматизъм.
Актьорска игра – е тя си е като във всички филми. Това е приказка все пак, не очаквайте шекспирови изпълнения.
Операторско майсторство – много добре. Кадърно снимане – удоволствие за очния ми нерв. Лекото прекаляване с тъмните тонове е за сметка на много умело заснетите сцени.
3D – напоследък всеки касов филм започна да излиза в този идиотски формат – причините са ясни – да се вкарат повече хора в кината, че вече всеки има ДВД, и да вдигнат цената на билетчето. Досега съм гледал два читави филма на 3D, и този не е един от тях! За разлика от Трансформерса, тук 3D-то е гола вода почти в 90% от филма. Ще чакам излизането на оригинален ДВД носител, за да го гледам пак в къщи на спокойствие, за да мога да видя повече детайли.
До тук с хвалбите. Какво не ми хареса:
Най-не ми харесва, че стараейки се, да направи нещо оригинално и интересно, Роулинг краде на поразия мотиви от всякакви фентъзи романи. Канските режисьорски напъни пък за епичен финал са малко попресилени, без значение дали ще вкара бълващ огън дракон, приличащ на птеродактил, или орда великани-тролове размахващи криви аракхки. Заемките от Властелина са доста и наистина дразнят. Леко загатнатата тема за фашизма с агитационните материали за чиста мягьосническа раса, също не мисля, че са точно за този филм. Все пак филма е за деца, нали – приказка. Няма нужда да се бута вътре с лопатата всичкия боклук на 20-ти век.
А най-ме издразни, че епизод 7.2, беше с половин час по-кратък от всички предишни епизоди
Заключение:
С всичките си плюсове и минуси, поредицата за очилатия магьосник успя да се наложи, и успя да остави трайна следа в киното. Далеч по-стойностна е от пубер тъпня като Здрач, но трудно може да се мери с Властелина на пръстените. Просто една добра приказка, събрала в себе си мотиви от много други приказки, показана добре и направила доста деца щастливи. Филм, който горещо препоръчвам на всеки любител на фентъзито.
Няма коментари:
Публикуване на коментар