Мила от Марс

Уважаеми колеги, повлиян от Мисия Лондон, който гледах преди няколко дни леко се настроих на вълна съвременно Българско кино и реших да изгледам една леко старичка лента – Мила от Марс. Попрочетох някой-друг отзив за филма из нета и се настроих да гледам психологическа драма – с две думи сериозен филм, коренно противоположен на повърхностния Мисия Лондон. На дневен ред изплува и стар спомен от преди години, когато редица познати се изреждаха да ми рекламират горепосочения филм като убер скандален и новаторски, но аз тогава верен на принципите си да НЕ гледам българско кино подминах като бърз влак, малка гара.
Та снабдих се с ДВД-то, загасих лампите както си му е редът и се настроих да бъда скандализиран и душевно покъртен от лентата на Зорница-София (режисьор).
Държа да отбележа, че това е един вид дипломна работа на режисьора – филм сниман с много малко пари и голямо желание. Но това за съжаление остава единствения му плюс...
Ще си позволя да пресъздам сюжета, тъй като филма е старичък вече и предполагам, че повечето интересуващи се от българско кино са го гледали:
Имаме 16 годишна девойка, възпитаник на дом за деца без родители, от който я спасява тъмен батко с черен джип, срещу неизвестни услуги. Загатва се дрога и проституция но само мимоходом, зрителя трябва сам да се сети - с две думи – тъмна работа. Момата е благодарна до момента в който баткото започва да я шамаросва не на шега в същия черен джип и това е началната сцена на филма. С култовата фраза: „Спри колата иначе ще пишкам!!!...”, тинейджърката се укрива в незнайна бензиностанция и през задния вход се мята на първия изпречил й се пред взора камион. Шофьора се качва и разбира се не забелязва, че се е скрила между седалките и отпрашва в неизвестна посока.
След неизвестен брой километри все пак я вижда и след смислен разговор „Накъде си?” – „Емии...”, я оставя в някакво гранично село на майната си от всяка цивилизация.
В селото доминират няколко старци двадесет и пети набор, на които основното занимание е да седят на една пейка на мегдана и да пафкат марихуана, водейки дълбокомислени разговори за живота, като много от лафовете се налага да преповтарят тъй като половината недочуват. Интересното е, че въпреки затънтеното селце и древния вид на старците, някак успяват да говорят на правилен български език, без диалект с много ясна дикция....
Мила е приютена от една баба, която по нейни думи е погребала цялата си рода. Следват една след друга идилични селски битовизми, радостни баби и заинтригувани старци. От страна на Весела Казакова (Мила) имаме невероятна актьорска игра – гледане предимно в една точка, сумтене и доминиращо мълчние. Тъй като отказва да даде каквато и да е информация за себе си, бабетата я кръщават „Миче” (от момиче) и така бившата наркоманка заживява прост животец, далеч от лошия батко дето бие.
Атмосферата се нагнетява от факта, че Мила е бременна. По-точно атмосферата би трябвало да се нагнети, но аз лично не се усетих нагнетен, по-скоро изпитах лека досада. Разбира се, цялото село е в еуфория от факта и Мила е обект на непрекъснато старческо внимание. Мимоходом става ясно, че старците не са никак прости – в затънтени градинки, тайно копат марихуана и я шиткат на същия тоя лош батко, от който бяга девойката! Съвпадение?
90% от селото е в руини, а на края на селото имаме някаква каменна съборетина, някога кула, където живее местен отшелник – Асен (Асен Блатечки). Въпрсния тип по думите на Алфа бабата е дошъл преди години в селото с мерак да стане учител, но поради липса на деца, продал каквото има и се заселил в съборената кула, отдавайки се на тибетски мъдрости, които пише по стените, понеже някакви хулигани му откраднали книгите. Но на него ще се върнем пак след малко.
Минават 9те месеца, Мила ражда момче, което кръщават Христо. Следва угнетяваща следродилна депресия, съпроводена от нескопосани препратки към тъмното минало на Мила и представяне на нейното бивше окръжение от деградета, които по цял ден пият, пушат и псуват. Разбиваща е сцената, в която Мила и още няколко емота зяпат някакъв портативен телевизор на площадката за баскетбол (???), и се натъкват на репортаж за някакви старци в незнайно село. След кратка размяна на „свежи” лафове, някои изтърсва, че тия старци живеят на Марс, така че ето къде бил ключа към заглавието.
Мила решава да се самоубие. Трогателно наистина, стига да не го очаквах, тъй като явно според разбирането на повечето БГ режисьори – няма ли самоубийство – няма драма. Съответно малкия Христо бива зарязан на спирката на автобуса, а лирическата героиня прави левашки опит да се обеси с чаршаф...
Естествено бива спасена съвсем навреме от познайте кой? – момъка отшелник, тибетския буда, нереализирания учител – Асен. Оказа се, че въпреки че живее с орлите, той не яде доматите с колците, и е в течение с цялата драма. Както се очаква, между Мила и Асен пламват искрите на любовта, основана на див, аграрен секс на фона на ревящото бебе, сред полуразрушената кула, брулени от задрганиче вятър. Заслужава внимание първата сцена когато двамата се опознават – комуникацията е на хипер високо интелектуално равнище – в продължение на 2 минути си раздават яки шамари гледайки се злобно – ха да видим кой е по-идиот (инат).
И така след няколко идилични псевдо семейни сцена на фона на бъгларски поля и дърварски заснети пейзажи, лъсва истината, че Асен също има тъмно минало. Оказва се, че е бил рейнджър незнайно къде, и дефакто в тази забравена от Бога дупка е дошъл да преодолее поствоенния стрес. За да е драмата пълна, става ясно, че Асен и баткото – побойник са близки приятели още от времето когато рокенрола беше млад.
Разбирайки този потресаващ факт, Мила за пореден път заебава детето и се мята на същия тоя камион, който я докара. Интересно е съвпадението, тъй като става ясно, че камиона минава на няколко месеца веднъж за да кара разни провизии, и беше на линия, точно когато Мила реши, че повече така не може, но този факт ще го оставя на статистиците. Шофьора този път обаче казва една от поуките във филма – „Ако избягаш веднъж, ще бягаш после цял живот!” А аз се запитах - трябваше ли да гледам два часа простоии, за да чуя тази велика истина...
Разбира се Мила се замисли, съвестта я цапардоса по главата като пале с тухли и тя се върна, за да се изправи срешу страховете си!!!
Защото на другия ден злия батко от кошмарите й дойде, за да се види с Асенчо. Да, колеги – видяха се в някаква порутена църква и се разбраха с куп лоши погледи и насочен пистолет в присъствието на Мила с детето в ръце - торгатоелно! Накрая лошия отстъпи без излишни приказки и остави Мила, Асен и детето да живеят в селската си идилия, далеч от всичко и всички. Май по-рано трябваше да вметна, че детето беше именно от лошия батко и може бе затова майка му го подмяташе като торба с картофи където й падне, зарязвайки го на два пъти, но така е то....
Та това е сюжета – срещу кошмарите, дрогата и мръсотиите в тоя живот, единствения лек е любовта, макар и на аграрно ниво. Филма за мен е потресаващо тъп. Куци диалози, дървена актьорска игра, скапан звук (сефте), нелогични препратки и вметки, безумни сцени, преекспониране на определени моменти с цел да се натърти на уважаемия зрител, че точно тук видите ли, трябва да извадим салфетките и глупав финал. Дори „шедьовъра” Дзифт е по гледаем.
С въпросния филм, смятам да завърша цикъла БГ кино за няколко години напред. Двата филма, които гледах последните дни са достатъчни да ми държат влага, и да си имам едно наум за по-нататък.