Черен лебед
Не знам какво да кажа за този филм... От една страна ми хареса – майсторски направен наистина. Играта на Натали Портман смазва, но аз в нея не съм се и съмнявал още от Леонско време насам. От друга страна някак си, има прекалено много глупости, за да стане наистина уникален филм.
Ако някой е гледал Кечистът с Мики Рурк на същия режисьор, веднага ще събере две и две и ще проумее, че Черния лебед силно напомня за Кечиста, само че този път за разнообразие имаме балерини.
Във филма се разказва за Нина – балерина, която мечтае да изиграе ролята на живота си – белия и черния лебед в Лебедово езеро. Стремежа й към съвършенство обаче, без тя да се усети я е превърнал в аутсайдер, който на 29 години, все още живее с майка си, в свят изпълнен с тренировки и ядене на грейпфрути.
Като оставим настрана обаче перфектната игра на Натали Портман, филма е съвкупност от дразнещи лично за мен неща. Идеята и посланието са ясни, начина на тяхното презентиране също, но защо трябваше да се бърка отново в кацата с клишета и то с две ръце?
В началото, накратко на драгия зрител е припомнено за какво ставаше дума в Лебедово езеро. Разбираемо, предвид непосещаемостта в днешно време на балетни постановки. Но след това поне на още две места във филма, сюжета на постановката беше разказана пак, и пак. Разбирам, че това е направено за удобство за кухите американски тикви, но все пак филма се гледа и в Европа. Няма нужда, за да разберем, че героинята играе лебед, да й никнат пера и човка. Другото нещо, което ме издразни е начина на снимане – ефекта на тичане зад персонажа с клатеща се камера на рамо, с цел да се придаде документализъм не е от вчера, и поне като се преписва от други режисьори (Ларс Фон Триер) примерно, да се преписва качествено. За сметка на това пък „психарските” моменти, които ни показват прогресивното шизофрениране на Нина, са заснети със завидна вещина.
Не бива да пропускаме и забележителното присъствие на Винсент Касел - един от любимите ми френски актьори, който се наема да превърне Нина от фригидна порцеланова кукла, в чувствена жена, усещаща танца.
Все пак, оставяйки настрана тези дребни кусури, филма си заслужава гледането. Натали Портман заслужи оскара си, и показа, че наистина може да се слее с ролята до съвършенство. Дамо само тази роля не я смаже.
неделя, 27 март 2011 г.
The Fighter
The Fighter
Ето една боксова драма, представена от два приятни за мен актьора – Марк Уолбърг и Крисчън Бейл. Не знам на кой от двамата съм по-голям фен, та затова с особена трепет седнах да изгледам филма. Уолбърг умее да придава известно количество реализъм на иначе безумните сцени, в които участва, а Бейл ме грабна веднъж и завинаги с изпълнението си в Американски психар (2000) и Механикът (2004), заради което му простих участието в безумието Батман.
Режисьор е Дейвид О’Ръсел, познат ми от пустинно-бурния Трима крале (1999). Там пак играе Марк Уолбърг, и явно спойката между двамата остава все така здрава.
Конкретно The Fighter обаче не оправда очакванията ми. Опит да се направи реалистичен боксов филм, с нереалистични боеве определено разваля кефа от всичко останало. Схватките силно ми напомниха за безумията на Роки от преди 20на години. Не знам какво проучване е правено и колко експерти по бокс са наети за филма, но 8 рунда да те бият в главата като тъпан, и накрая да намериш сили незнайно от къде, и да смачкаш ефектно противника доста се поизтърка. Всичко това съпроводено със задължителните близки планове в забавен каданс на юмрук в ръкавица, срещащ потна глава – хвърчащи капки пот, слюнка и кръв. Така че О'Ръсел определено го бива повече във военните екшъни, още повече, че Трима крале, покрай количеството смешки и абсурдни ситуации, гарнирани с насилие, успя да прокара и няколко доста неудобни въпроса какво точно търсят американците в Ирак.
Но да не се отклоняваме - и Марк и Крисчън се справиха блестящо с ролите, особено последния. Двамата са братя, като Бейл е по-големия – наркоман и неудачник, който непрекъснато се забърква в скандали, проваляйки светлото бъдеще на по-малкия. Малко актьори могат да играят качествена отрепка, а при Бейл нещата дори стоят малко по-иначе, тъй като той има доста агресивна физика, и обикновено сме свикнали да го гледаме в доминиращи главни роли на корави мъжаги.
Финала е тривиален и предрешен още в началото, което пък носи известна доза спокойствие по време на филма, тъй като знаеш, че енда ще е хепи. Като цяло, The Fighter убедително се намества в категорията боксьорски екшън с драма елементи, но нищо повече. Момиче за милиони (2004) постави една бариера, която трудно ще бъде достигната скоро в този жанр.
Все пак, филма бих го гледал някой ден втори път, от което следва, че според моя перфектометър, бих му дал оценка 7 от 10.
Ето една боксова драма, представена от два приятни за мен актьора – Марк Уолбърг и Крисчън Бейл. Не знам на кой от двамата съм по-голям фен, та затова с особена трепет седнах да изгледам филма. Уолбърг умее да придава известно количество реализъм на иначе безумните сцени, в които участва, а Бейл ме грабна веднъж и завинаги с изпълнението си в Американски психар (2000) и Механикът (2004), заради което му простих участието в безумието Батман.
Режисьор е Дейвид О’Ръсел, познат ми от пустинно-бурния Трима крале (1999). Там пак играе Марк Уолбърг, и явно спойката между двамата остава все така здрава.
Конкретно The Fighter обаче не оправда очакванията ми. Опит да се направи реалистичен боксов филм, с нереалистични боеве определено разваля кефа от всичко останало. Схватките силно ми напомниха за безумията на Роки от преди 20на години. Не знам какво проучване е правено и колко експерти по бокс са наети за филма, но 8 рунда да те бият в главата като тъпан, и накрая да намериш сили незнайно от къде, и да смачкаш ефектно противника доста се поизтърка. Всичко това съпроводено със задължителните близки планове в забавен каданс на юмрук в ръкавица, срещащ потна глава – хвърчащи капки пот, слюнка и кръв. Така че О'Ръсел определено го бива повече във военните екшъни, още повече, че Трима крале, покрай количеството смешки и абсурдни ситуации, гарнирани с насилие, успя да прокара и няколко доста неудобни въпроса какво точно търсят американците в Ирак.
Но да не се отклоняваме - и Марк и Крисчън се справиха блестящо с ролите, особено последния. Двамата са братя, като Бейл е по-големия – наркоман и неудачник, който непрекъснато се забърква в скандали, проваляйки светлото бъдеще на по-малкия. Малко актьори могат да играят качествена отрепка, а при Бейл нещата дори стоят малко по-иначе, тъй като той има доста агресивна физика, и обикновено сме свикнали да го гледаме в доминиращи главни роли на корави мъжаги.
Финала е тривиален и предрешен още в началото, което пък носи известна доза спокойствие по време на филма, тъй като знаеш, че енда ще е хепи. Като цяло, The Fighter убедително се намества в категорията боксьорски екшън с драма елементи, но нищо повече. Момиче за милиони (2004) постави една бариера, която трудно ще бъде достигната скоро в този жанр.
Все пак, филма бих го гледал някой ден втори път, от което следва, че според моя перфектометър, бих му дал оценка 7 от 10.
вторник, 1 март 2011 г.
Let Me in
Филма е римейк на шведския Let The Right One In от 2008 година, който пък е правен по книгата на Джон Айвиде Линдквист – незнаен лично за мен шведски автор.
Защо по дяволите се прави римейк на филм едва две години след оригинала, за мен остава загадка, и в момента свалям шведската версия, за да разбера.
Режисьор е Мат Рийвс, лично на мен познат от 1995-та, когато засне железопътно-спътниковия екшън Under Siege 2, с чаровния тогава побойник Стивън Сегал. Дали защото филма е римейк, или защото самия сценарии е оригинален, Рийвс се справя доста грамотно и успя да ме потопи в драмата на дванадесет годишното момче Оуен (Коди Смит Макфий), познат ми още от хлапето, което Виго Мортенсен водеше за ръчичка в постапокалиптичния The road.
Оуен е хилаво и чувствително дете, подтискано от липсата на баща в живота си, ежедневен тормоз на трима училищни бабаити и тоталната липса на приятел, с който да си каже две думи на кръст. Сцената пред огледалото с кухненски нож в ръка, в комбинация с телескопното му воайорство към съседката, тънко намеква в какъв социопат може да се превърне един ден това дете, ако нещата продължават по този невесел начин.
Един зимен ден обаче, в съседния апартамент се нанася чичко с момиченце на видима възраст също 12 години, и в живота на Оуен се появява лъч надежда. Аби (Клое Моретс), има склонността да ходи боса по асфлата, пардон снега, и още при първата им среща насаме в градинката пред блока, дава на Оуен да разбере, че те двамата приятели не може и не бива да бъдат.
Защо ще попитате, и ще сте прави – ами защото Аби е вампир, който по нейни думи от много дълго време е на 12 години, а чичкото с нея не й е баща, както повечето зрители биха си помислили, а просто приятел (любовник?), който и осигурява по един труп на седмица.
Преди да кажете – оффф, поредната вамп-бозица, с педофилски елемент, искам да ви плясна през ръцете като ви кажа, че филма наистина е оригинален, и доколкото може да се вярва на това, което съм чел, е номер 1 в листата на любимия ми автор Стивън Кинг за 2010-та. Умело манипулирайки със светлината и използвайки тънки снимачни трикове, Мат Рийвс се справя блестящо както във бруталните сцени, така и в чисто човешките такива. Уникалното във филма са именно контрастите – от една страна безрадостния свят на едно малко дете, без приятели, което за да не е самотно, се сприятелява със странно миришещото момиче, ходещо босо в снега при минус 15 градуса, без да задава излишни въпроси. За него е достатъчно просто да са приятели. От друга страна имаме бруталния и изпълнен с жажда за кръв свят на Аби, непрекъснатото скитане от град на град с цел оцеляване, и нейната също така студена самота.
Екшън сценита (преобръщането на колата) е заснета с леко напомняне на сцената с колата от Децата на хората с Клайв Оуен отпреди 5 години, но въпреки това не е точно преписана, за което Рийвс получава точка плюс от мен. Изобщо тук няма да видите ултра мега ефекти и зрелищни декапитации в стил Блейд, но въпреки това кръв се лее и то не малко. Все пак е филм за вампир, какво да има ако не кръв.
Филма ме накара да се замисля, колко устойчива е всъщност детската психика. Нещата, на които стана сведетел Оуен, спокойно биха могли да изпратят зрял човек в лудницата с лиги по брадичката. Въпреки, че Оуен постепенно достигна до истината за Аби, всяка негова стъпка към осъзнаването какво е всъщност тя, е болезнена и неприятна, но това, че е дете му помага да приеме нещата просто като факти. Приятелството е важно, това че Аби се нуждае от няколко литра кръв седмично, за да живее е просто страничен елемент.
Повече няма да разказвам, защото не искам да развалям кефа на който мисли да го гледа. Филма наистина си заслужава, а утре ще допълня дали шведския е по-добър.
Защо по дяволите се прави римейк на филм едва две години след оригинала, за мен остава загадка, и в момента свалям шведската версия, за да разбера.
Режисьор е Мат Рийвс, лично на мен познат от 1995-та, когато засне железопътно-спътниковия екшън Under Siege 2, с чаровния тогава побойник Стивън Сегал. Дали защото филма е римейк, или защото самия сценарии е оригинален, Рийвс се справя доста грамотно и успя да ме потопи в драмата на дванадесет годишното момче Оуен (Коди Смит Макфий), познат ми още от хлапето, което Виго Мортенсен водеше за ръчичка в постапокалиптичния The road.
Оуен е хилаво и чувствително дете, подтискано от липсата на баща в живота си, ежедневен тормоз на трима училищни бабаити и тоталната липса на приятел, с който да си каже две думи на кръст. Сцената пред огледалото с кухненски нож в ръка, в комбинация с телескопното му воайорство към съседката, тънко намеква в какъв социопат може да се превърне един ден това дете, ако нещата продължават по този невесел начин.
Един зимен ден обаче, в съседния апартамент се нанася чичко с момиченце на видима възраст също 12 години, и в живота на Оуен се появява лъч надежда. Аби (Клое Моретс), има склонността да ходи боса по асфлата, пардон снега, и още при първата им среща насаме в градинката пред блока, дава на Оуен да разбере, че те двамата приятели не може и не бива да бъдат.
Защо ще попитате, и ще сте прави – ами защото Аби е вампир, който по нейни думи от много дълго време е на 12 години, а чичкото с нея не й е баща, както повечето зрители биха си помислили, а просто приятел (любовник?), който и осигурява по един труп на седмица.
Преди да кажете – оффф, поредната вамп-бозица, с педофилски елемент, искам да ви плясна през ръцете като ви кажа, че филма наистина е оригинален, и доколкото може да се вярва на това, което съм чел, е номер 1 в листата на любимия ми автор Стивън Кинг за 2010-та. Умело манипулирайки със светлината и използвайки тънки снимачни трикове, Мат Рийвс се справя блестящо както във бруталните сцени, така и в чисто човешките такива. Уникалното във филма са именно контрастите – от една страна безрадостния свят на едно малко дете, без приятели, което за да не е самотно, се сприятелява със странно миришещото момиче, ходещо босо в снега при минус 15 градуса, без да задава излишни въпроси. За него е достатъчно просто да са приятели. От друга страна имаме бруталния и изпълнен с жажда за кръв свят на Аби, непрекъснатото скитане от град на град с цел оцеляване, и нейната също така студена самота.
Екшън сценита (преобръщането на колата) е заснета с леко напомняне на сцената с колата от Децата на хората с Клайв Оуен отпреди 5 години, но въпреки това не е точно преписана, за което Рийвс получава точка плюс от мен. Изобщо тук няма да видите ултра мега ефекти и зрелищни декапитации в стил Блейд, но въпреки това кръв се лее и то не малко. Все пак е филм за вампир, какво да има ако не кръв.
Филма ме накара да се замисля, колко устойчива е всъщност детската психика. Нещата, на които стана сведетел Оуен, спокойно биха могли да изпратят зрял човек в лудницата с лиги по брадичката. Въпреки, че Оуен постепенно достигна до истината за Аби, всяка негова стъпка към осъзнаването какво е всъщност тя, е болезнена и неприятна, но това, че е дете му помага да приеме нещата просто като факти. Приятелството е важно, това че Аби се нуждае от няколко литра кръв седмично, за да живее е просто страничен елемент.
Повече няма да разказвам, защото не искам да развалям кефа на който мисли да го гледа. Филма наистина си заслужава, а утре ще допълня дали шведския е по-добър.
П.П.
Лично на мен ми хареса повече римейка на американците. Може би защото гледах първо него, незнам. Шведския вариант също има своите положителни страни разбира се, но някак си не е сниман толкова качествено и ми дойде твърде скандинавски. Камерата някак си е прекалено статична, с лек уклон към дипломна работа по операторско майсторство. Ефектите са добри, даже много дорби, някак си натурални, което ги прави доста въздействащи.
Шведската вампирка играе по-добре, за разлика от момчето.
Атмосферата на 80-те години също е пресъздадена по-добре в шведския вариант, както и снега разбира се. Все пак в Швеция си е естествен
Лично на мен ми хареса повече римейка на американците. Може би защото гледах първо него, незнам. Шведския вариант също има своите положителни страни разбира се, но някак си не е сниман толкова качествено и ми дойде твърде скандинавски. Камерата някак си е прекалено статична, с лек уклон към дипломна работа по операторско майсторство. Ефектите са добри, даже много дорби, някак си натурални, което ги прави доста въздействащи.
Шведската вампирка играе по-добре, за разлика от момчето.
Атмосферата на 80-те години също е пресъздадена по-добре в шведския вариант, както и снега разбира се. Все пак в Швеция си е естествен
Вики Кристина Барселона
Дойде време и за поредното ревю. Този път ще навляза в по-дълбоки води с шедьовъра според някои на Уди Алън – Вики Кристина Барселона.
Много ми го рекламираха този филм, най-вече колежки. Трябваше да минат около две години, за да намеря сили и време да го гледам. Като чуя Уди Алън винаги имам едно на ум и две в гащите, а след като изгледах филма останах с нула на ум и нула в гащите...
За какво иде реч: две приятелки неразделни – Вики (Ребека Хол) и Кристина (Скарлет Йохансон) заминават на почивка в красивита Барселона. Вики е амбициозно сгодена за американски тиквеник, който си съставя план на деня още като си отвори очите сутрин, а Кристина е все още в търсенето на единствения.
Една вечер, в един ресторант, някъде из романтичните кътчета на огромния град, те се срещат с местен художник-естет, Хуан Антонио (Хавиер Бардем), който веднага им прави неустоимо предложение: да отидат с него в Овиедо (град, намиращ се на 892 км от Барса), където да се отдадат на два дни разюздан секс. Дотам ще пътуват с частния му самолет – щипка романтика, към директното му предложение. Вики е възмутена, за разлика от Кристина, на която и харесва мисълта, случайно срещнат човек на изкуството да и го тури. В крайна сметка и двете тръгват с него – все пак трябва да има филм, драги зрители...
Много ме подразни гласа зад кадър! Това по принцип си е запазена марка на филмите на Уди Алън – някой да ти обяснява какво изпитва героинята, защото ти си прекалено тъп, за да вникнеш в сложната душевност на персонажа. Ами да беше направил едно слайд шоу със снимки на героите, и някой да чете – хем някои лев ще се спести...
И така – тримцата пристигат в Овиедо и се започва: ресторанти, разходки, пейзажи на фона на въздесъщият глас зад кадър и щипка испанска китара. Кулминацията настъпва, когато Кристина и Хуан отиват в стаята му с намерение най-после да свършат това, заради което си дръпнах филма. Да ама греда драги зрители. На Кристина и става лошо, щото има язва... Значи ясно е, че на дядо Уди му харесва прясна женска плът – това недвусмислено го доказва самия кастинг. Но явно секс сцените е решил да ги запази за себе си, а на нас да остави само мисълта за тях. Значи във филм, в който основно се говори за ебане, и да не се покаже такова, е все едно във военен екшън да няма нито един убит. Ами тъпо е, дами и господа!
Да продължим нататък: Оказва се, че поведението на Хуан има своите причини, които се крият в бившата му жена – Мария Елена (Пенелопе Круз). Тя също е художничка, която буквално го е научила на основите в изобразителното изкуство – да рисува с мече, баданарка и от време на време с боси крака. Резултата е – зашеметяващи петна на Роршах, които странно защо много допадат и на двете американски моми, които неистово желаят да се отъркат в европейската култура. Е, в случай се отъркват в нещо друго ама нейсе...
Докато Кристина е на легло заради язвата, апетитите на Хуан за женска плът се насочват към приятелката й Вики - така де, гориво за самолета се набута, сметки за ресторанти и т.н, няма да остане са сухо я. След цял един ден прекаран в задушевни разговори без никакъв смисъл, Хуан обяснява на Вики за бившата си жена – колко той я е обичал и колко тя го е травмирала. Естествено това поражда вълна от съчувствие у Вики, и в края на краищата, тя се поддава на селския чат на Хуан. Секс сцена пак няма – а и за какво, тук става дума за възвишени неща, уважаеми чикиджии, ако искате секс – порно в нета бол!
И така след страхотно прекарания уикенд за едни, и наложителното лежане в легло поради здравословни проблеми за други, тройката се връща в Барселона, където Хуан удобно се прехвърля от Вики пак на Кристина, след като тя оздравява. Вики запазва в тайна малката си авантюра, която я топли в дългите самотни нощи, докато слуша стоновете на приятелката си от съседната стая. Кристина се нанася да живее при Хуан. Започва се сериозна връзка, в която всичко е хармонично и розово, до момента в който изневиделица се появавя Мария Елена (бившата на Хуан), която с неадекватен опит за самоубийство туря край на идилията.
След задължителното „Коя е тая и кво прави тука”, накрая Мария и Кристина се сприятеляват. Невероятно! Мария започва да учи Кристина как да снима по-добре, и двете дори се награбват едни светъл ден във фотолабораторията. Изобщо – мечта за всеки мъж – да го обичат две хубави жени, които нямат нищо против да легнат с него едновременно. Бозата става особено гъста, когато гласа зад кадър ни обяснява, че Кристина разбирате ли, се явява като свързващото звено в отношенията на Хуан и Мария Елена. Без нея, двамата ще се избият на втория ден, защото такива са хората на изкуството по дифолт – саможиви и неразбрани за обикновения простосмъртен.
Междувременно Вики не може да си избие от главата случката с Хуан, дори след като проекто-годеникът й си домъква задника чак от Америка, за да се порадва и той на Барселонските красоти ...
Края на филма няма да ви го разказвам, защото е толкова противно тъп, че не ми се занимава да търся подходящи епитети, с които да го оплюя. Не мога да проумея, как подобно нещо може изобщо да види бял свят, но определено това ще е последния филм на Уди Алън, който се прецаквам да гледам.
Много ми го рекламираха този филм, най-вече колежки. Трябваше да минат около две години, за да намеря сили и време да го гледам. Като чуя Уди Алън винаги имам едно на ум и две в гащите, а след като изгледах филма останах с нула на ум и нула в гащите...
За какво иде реч: две приятелки неразделни – Вики (Ребека Хол) и Кристина (Скарлет Йохансон) заминават на почивка в красивита Барселона. Вики е амбициозно сгодена за американски тиквеник, който си съставя план на деня още като си отвори очите сутрин, а Кристина е все още в търсенето на единствения.
Една вечер, в един ресторант, някъде из романтичните кътчета на огромния град, те се срещат с местен художник-естет, Хуан Антонио (Хавиер Бардем), който веднага им прави неустоимо предложение: да отидат с него в Овиедо (град, намиращ се на 892 км от Барса), където да се отдадат на два дни разюздан секс. Дотам ще пътуват с частния му самолет – щипка романтика, към директното му предложение. Вики е възмутена, за разлика от Кристина, на която и харесва мисълта, случайно срещнат човек на изкуството да и го тури. В крайна сметка и двете тръгват с него – все пак трябва да има филм, драги зрители...
Много ме подразни гласа зад кадър! Това по принцип си е запазена марка на филмите на Уди Алън – някой да ти обяснява какво изпитва героинята, защото ти си прекалено тъп, за да вникнеш в сложната душевност на персонажа. Ами да беше направил едно слайд шоу със снимки на героите, и някой да чете – хем някои лев ще се спести...
И така – тримцата пристигат в Овиедо и се започва: ресторанти, разходки, пейзажи на фона на въздесъщият глас зад кадър и щипка испанска китара. Кулминацията настъпва, когато Кристина и Хуан отиват в стаята му с намерение най-после да свършат това, заради което си дръпнах филма. Да ама греда драги зрители. На Кристина и става лошо, щото има язва... Значи ясно е, че на дядо Уди му харесва прясна женска плът – това недвусмислено го доказва самия кастинг. Но явно секс сцените е решил да ги запази за себе си, а на нас да остави само мисълта за тях. Значи във филм, в който основно се говори за ебане, и да не се покаже такова, е все едно във военен екшън да няма нито един убит. Ами тъпо е, дами и господа!
Да продължим нататък: Оказва се, че поведението на Хуан има своите причини, които се крият в бившата му жена – Мария Елена (Пенелопе Круз). Тя също е художничка, която буквално го е научила на основите в изобразителното изкуство – да рисува с мече, баданарка и от време на време с боси крака. Резултата е – зашеметяващи петна на Роршах, които странно защо много допадат и на двете американски моми, които неистово желаят да се отъркат в европейската култура. Е, в случай се отъркват в нещо друго ама нейсе...
Докато Кристина е на легло заради язвата, апетитите на Хуан за женска плът се насочват към приятелката й Вики - така де, гориво за самолета се набута, сметки за ресторанти и т.н, няма да остане са сухо я. След цял един ден прекаран в задушевни разговори без никакъв смисъл, Хуан обяснява на Вики за бившата си жена – колко той я е обичал и колко тя го е травмирала. Естествено това поражда вълна от съчувствие у Вики, и в края на краищата, тя се поддава на селския чат на Хуан. Секс сцена пак няма – а и за какво, тук става дума за възвишени неща, уважаеми чикиджии, ако искате секс – порно в нета бол!
И така след страхотно прекарания уикенд за едни, и наложителното лежане в легло поради здравословни проблеми за други, тройката се връща в Барселона, където Хуан удобно се прехвърля от Вики пак на Кристина, след като тя оздравява. Вики запазва в тайна малката си авантюра, която я топли в дългите самотни нощи, докато слуша стоновете на приятелката си от съседната стая. Кристина се нанася да живее при Хуан. Започва се сериозна връзка, в която всичко е хармонично и розово, до момента в който изневиделица се появавя Мария Елена (бившата на Хуан), която с неадекватен опит за самоубийство туря край на идилията.
След задължителното „Коя е тая и кво прави тука”, накрая Мария и Кристина се сприятеляват. Невероятно! Мария започва да учи Кристина как да снима по-добре, и двете дори се награбват едни светъл ден във фотолабораторията. Изобщо – мечта за всеки мъж – да го обичат две хубави жени, които нямат нищо против да легнат с него едновременно. Бозата става особено гъста, когато гласа зад кадър ни обяснява, че Кристина разбирате ли, се явява като свързващото звено в отношенията на Хуан и Мария Елена. Без нея, двамата ще се избият на втория ден, защото такива са хората на изкуството по дифолт – саможиви и неразбрани за обикновения простосмъртен.
Междувременно Вики не може да си избие от главата случката с Хуан, дори след като проекто-годеникът й си домъква задника чак от Америка, за да се порадва и той на Барселонските красоти ...
Края на филма няма да ви го разказвам, защото е толкова противно тъп, че не ми се занимава да търся подходящи епитети, с които да го оплюя. Не мога да проумея, как подобно нещо може изобщо да види бял свят, но определено това ще е последния филм на Уди Алън, който се прецаквам да гледам.
Абонамент за:
Публикации (Atom)