КАУБОИ СРЕЩУ ИЗВЪНЗЕМНИ

По принцип обичам фантастиката още от малък, когато за първи път гледах Star Wars. Изчел съм купища произведения в книжен формат, както и съм изгледал също толкова филми във VHS и DVD формат. Даже имам няколко опита за фантастични разкази преди бая време, плюс недовършен роман, който сега дори не знам къде му е ръкописа (това беше преди да съм чул за компютри, демек сещайте се сами кога е било).
Обикновено след подобен на горния абзац ще последва едно голямо „НО”, защото самата стъпка на текста си го изисква, и аз съм длъжен да го вмъкна:
НО, летния блок-дрисък „Каубои срещу извънземни” е в разрез със всичко фантастично, което съм чел, и двата часа, в които се опитвах да разгадая смисъла му, ги вписвам в графа „загубени” с дебел черен маркер!
От тука натам, ако на някой филма му е харесал, да не чете, ‘щото ще избълвам планини от глупости, и морета от вулгаризми по адрес на лентата. Освен това ще има подробен спойл, така че ако някой мисли да го гледа – пак да не чете!

Почваме наред:
Сценарии:
В Imdb пише, че подобно чудо го мислили не един, не двама, ами цели 8 човечета! Няма да им казвам имената, да не им направи някой черна магия, но все още не мога да проумея, как така осем тиквеника успяха да родят нещо, което е толкова отчайващо тъпо, че ако сценария се сложи върху тъпометър, ще му счупи стрелката директно! Не се майтапя – ако за миг си спомните най-тъпия филм, който някога сте гледали, и го умножите по 10, то този е по-тъп! И то в пъти!

Режисьор – Джон Фавро – същия тип, който направи двата Железни човека, а преди това го раздаваше актьор, ама надебеля и седна да режисира. Ок, режисьора се води по сценария, ама и той е за бой, защото не знам колко трябва да ти е акъла, за да харесаш подобна бълвоч.

Минаваме сега на основното – сюжета:
Една хубава лятна утрин, главния персонаж Джейк Лонерган (Даниел Крейг –Bond, my name is Bond – of, fuck of), се събужда с тежък махмурлук на гъза на някаква аризонска майна, далече от всичко и всички, и примигвайки с бледосините си стъклени очички, открива, че на лявата си ръка има някаква хай-тек гривна, която не може да махне дори като я удря с паве. В следващия момент е заобиколен от 3-ма брадати пръча с пушки, които явно това им е целта в живота – да намират из прерията подобни несретници и ги скалпират ей така за спорта. Както вече се досещате, Джейк може да е махмурлия, но това по никакъв начин не е забавило неговите джедайски рефлекси, и въпреки, че срещу него има 3ма ветерани с насочени пушки, той ги избива за едно мигване на окото. Дотук добре – доброто старо клише на първоначално показване какво може „нашия” е спазено, Джейк нахлупва шапката, мята се на коня и поема към близкия град, за да намери себе си – защото освен, че не знае къде е, става ясно, че дори не помни кой е.

В града той се сблъсква с класическите за всеки уестърн персонажи – поп, барман, местната шаврантия, шериф и разхайтеното хлапе на локалния животновъд – Удроу Долърхайд (Харисън Форд), който пък държи града здраво в отрудените си мазолетси ръце.
Следват пак няколко класически уестърн сцени, малко кръчмарски търкал, лоши погледи от страна на Крейг и презентиране на говедаря Форд и селскостопанските му методи за превъзпитаване на краварите.
Накрая става ясно, че нашия човек е търсен, и даже има награда за ръбестата му глава, така че, след кратка схватка с шерифа, Джейк бива тъпо халосан с шише по темето от местната кака (Оливия Уайлд) и надлежно затворен в каруца, за да бъде транспортиран към федералния затвор, заедно със синчето на говедаря, който пък е прибран на топло за хулиганство.
Естествено точно в тоя ключов момент се появява татето, начело на отбор селяци и неизбежната сцена на противопоставяне на двете титанични сили – шериф vs. говедар бива брутално прекъсната от какво? - нападение на космически кораби!!!
WTF?
Тук е мястото да вмъкна, че ако ги нямаше извънземните, и филма беше продължил да се развива като класически уестърн на Серджо Леоне да речем, щеше определено да ми хареса, въпреки клишетата. Да си каза честно, даже ми се гледаше уестърн, нещо напоследък спрях да ги снимат. Е да ама, Джон Фавро и глутницата сценаристи явно са решили друго и от този момент нататък, филма се превърна димящо краварско лайно.

И така корабите на алиените нападат, стрелят с лазери-мазери, хвърчи пръст и отломки, цвилят коне и селяни бягат – идилия. Някой от горките хорица бива хванати с телени въдици на произволен принцип и биват помъкнати на буксир в небето. Точно в този напрегнат момент, хай-тек джаджата на ръката на Джейк присветва и се оказва, че това не е просто куул гривна, ами мощен космически бластер, с който Джейк се научава да борави за има-няма 20 секунди. В следващите 10 секунди, моментално е свален един от неканените пришълци, с което Джейк моментално събира акъла на всички ключови фигури в града и най вече на аграра – Харисън Форд.
Равносметката от внезапната атака е – липса на около 10-на местни + шерифа и жената на бармана. Оказва се, че града не може да се примири току тъй с тяхната загуба, и алчния и безскруполен до този момент Форд, събира куцо и сакато, да направи потеря, за да тръгне по следите на чудовищата.

Интересно, ама интересно та чак набих пауза и отидох до тоалетната! Кой ли наистина ще победи – отбор селяни с коне и пищовчета или извънземна раса, способна да преодолее междузвездни разстояния, въоръжена с лазери, бластери и всякакви протонно-неутрино-фотонни джаджи? Изобщо напрежението беше толкова голямо, че 10 мин преди края, пак ходих до тоалетна...
Спечелиха разбира се селяците – и то как! Пред заплахата от общия враг, няма бандити, няма индианци – всички сме едно – един народ, една нация! Напред срещу врага! И след като дори въоръжени със сопи, великите Амриканци побеидиха, представете си на какво са спосбни днес! Алчния до този момент Форд, за миг се превърна в бащица и водач на бунта, а към края на филма направо си влиза в най-подходящата за него роля в момента – а именно – добродушен дядо.
Моите уважения към Харисън Форд – това е велик актьор! Но е време да спре да се излага и да се оттегли в ранчото заедно с Али МакБийл и да си дялка столчета на спокойствие. В Индиана дожунс 4, някак си го преживях в името на предишните велики епизоди, но тука вече се оля!

Но да продължим нататък:
По някое време, шайката несретници биват пленени от местното племе (л)Апачи, които както споменах по-горе, в последствие се джойнват срещу общия враг. По заръка на вожда (Димяшото лайно ), шамана дрогира стабилно Джейк, и той си спомня как е бил похитен от извънземните, които са убили жена му, за да разберат как функционира човешкият вид (???), как е избягал от операционната маса, открадвайки бластера-гривна, и най вече си спомня точно къде е базата на неканените гости, която всъщност e огромен космически кораб, забит нейде в пустинята, близо до каньон и има фалическа форма. В този момент разбираме и за какво са дошли изродите – за злато! Явно и в космоса е кът! То за какво ли не идваха вече и то все в Америка – вода, мозъци – сега злато – хубаво...

По пътя за към извънземния фалос, пардон кораб, табуна кравари бива нападнат отново от летящите гадове, които не знам дали ви споменах, но се оказаха безпилотни дрони-ловци. Едно такова „нещо” набара баш готината кака, която точно вече беше успяла да леко да пропука каменното сърце на Джейк. Следва безумна сцена, която дори сега не мога да повярвам, че някой със здрав разум е измислил, а някой друг е режисирал и снимал!
Бесен, че са му отмъкнали свежата мръвка изпод носа, Джейк се мята на коня и тръгва в див галоп подир летящия дрон, който пък влачи на буксир апетитната мадама в небето. Незнайно защо, дрона летеше в каньон, малко по-бавно от коня, което позволи на Джейк да го настигне и да му скочи отгоре като матрос на проститутка след шест месеца плаване! Просто красота!

Айде малко описание и на извънземните уроди – вземете произволен елемент от всичко, което сте гледали досега – хищници, предатори, стар трек мутри, сложето го в миксер, разбъркайте и получавате извънземен изрод от натоящия филм. Дори сцените, в които по сценарии трябваше да се стресна бяха толкова тъпо снимани, че вместо да се стресна ми се приспа и се наложи второ прекъсване на филма за цигарка на балкона. (Третото прекъсване беше 10мин. преди края – помня какво говоря!)

Финалния щрих за победата на краварите над извънземните нанася Оливя Уайлд, която се оказва, че също е от някъде там, но преди много, много години, същите говеда, са опустошили и нейната татковина, и тя сега е готова на всичко да ги спре! За целта, тя сваля гривната на нашего брата Джейк, и заедно с нея се камикадзира в ядрото на фаличекия кораб-майка и всичко свършва с един мощен взрив!

След цялата дандания обаче останаха да се въртят в празната ми глава няколко въпроси:
Тая раса само един кораб ли е пратила?
След като този кораб е загубен, това не се ли отчита някъде?
Някой няма ли да дойде да провери, какво по дяволите стана на тая примитивна планета, и кой изби всичките миньори?
Тия извънземни не се ли научиха да не излагат ядрото на кораба майка на леснодостъпно за всеки фанатичен лумпен място?
Самия кораб-майка, няма ли нещо като елементарен детектор за движение, свързан с няколко прости гатлинга, които да изтрепят всичко в една миля наоколо при първата вибрация на конско копито? Или това е твърде висша технология за раса, дошла от далечна космическа майна.
Защо извънземната гостенка трябваше да приеме точно вида на готина мадама, при условие,че иска да остане незабелязана, и защо трябваше да чака точно Джейк да успее да избяга, за да се докопа до гривната?
Такива ми ти рабои..

Диалозите пък са на нивото на деца със синдром на Даун. По някое време, сбирщината простаци се натъква на голям дървен кораб насред пустинята и коментара беше:
„Не разбирам много от кораби, но това там май е кораб!” – аман от хумор за бедни! Ако това е лафа на филма, и ако не дай си боже, го бях гледал в кино, а не в къщи, и подобен лаф породи задължителния смях от публиката, щях да стана и да си тръгна!
Не стига, че случващото се на екрана е доволно малоумно, ами трябва да има и някой, който непрекъснато ни обяснява какво точно гледаме!

Заключение:
„Филма” Кравари срещу извънземни, не струва дори 50-те стотинки, които съм дал за празно ДВД, за да си го запиша. Това, че го изгледах на един път и не заспах, ме кара до някаква степен да се чувствам горд от себе си, въпреки загубеното моделистко време, а че загубих около час да го оплюя не съжалявам, защото така има шанс да ви накарам да си загубите времето в нещо по-ценно: четене на излязлата вече 5-та книга на Песен за огън и лед да речем

П.П. Търся филма Е.Т. на Спилбърг от '82-ра в ДВД формат (поне 5-ца) за колекцията.
Ако някой го има на оригнален носител и ми о презпише - черпя боза & кифла!

СУПЕР 8

Изгледах този филм с големи очаквания. Все пак Спилбърг има пръст тука, макар и само като продуцент, а това е един от режисьорите, които ценя. Режисьор и сценарист обаче е протежето на Спилбърг – Джей Джей Абрамс, който явно за да засвидетелства своето уважение към Великия Евреин, направи филма като един вид реверанс към осемдесетарското кино, когато Спилбърг беше в разцвета си.
За съжаление обаче ретроспекцията вади на показ точно клишетата от онези години, и то не само ги вади, ами направо ми ги навря в лицето. Всъщност, единственото нещо от филма, което наистима ме изкефи беше началото – таблото, показващо дните без инцидент в леярска фабрика. Бяха около 700 и нещо си. В следващия момент, някакъв работник се качва на стълба, маха трите цифри, и точно когато зрителя очаква да сложи 700 и нещо си плюс 1 – работника изписва 001. Следващият кадър ни запознава с главния персонаж – момче на около 12 години. Оригинално и добре заснето, което ме изпълни с възторг, и аз се приготвих да се насладя най-после на добре пипнат, не-комерсиален филм. За съжаление обаче един добре заснет кадър не спасява филма, и в следващите два часа за пореден път се убедих в това.
Ясно е, че нещата се показани от детска гледна точка, от което следва, че действията на възрастните остават неразбрани. Ясно е, че това е просто един малко по-хард римейк на Извънземното от 82-ра, но за разлика от него не е детски, и не бих го пуснал на дете под 10 години. Това автоматично го слага в категория – филм за големи, а във филмите за големи, компромисите би трябвало да бъдат сведени до минимум. Тук обаче това не е така, и сега ще се обоснова с факти от филма. Който не го е гледал, и не иска да си разваля кефа, да не чете от тука надолу:

1. Аман от катастрофирали извънземни, пленени от въздесъщите САЩ, и навряни в Зона 51. Стига! Не можаха ли за толкова години в Холивуд да проумеят, че една раса, способна да преодолее междузвездни разстояния, е толкова по-напред от нас, колкото ние сме по-напред от неандерталците.
2. Защо по дяволите 99.99999 % от извънземните трябва да имат хуманоидно-насекомно изкривена форма?
3. На Съществото му трябваше метал, за да си поправи кораба и да се пръждоса от нашата планета. Как така 20 години не успя да го събере, а точно влака като се разби, се справи за има-няма два дена? Апропо, самия влак не е ли от метал? Да не говорим, че във влака, който зрелищно катастрофира, се превозваха и въпросните извънземни кубчета, така необходими за направата на космически кораб.
4. Едно от осемдесетарските клишета във филми с уроди беше следното: в началото на лентата, изрода е показван много за малко, главно като сянка, силует, ръка, нокът и ръмжене. Постепенно с развитието на нещата, добитъка се показва все повече, докато накрая успяваме да му се насладим в цял ръст. Тука беше същото. Това е изтъркано като петите на нигерийски маратонец просто...
5. Кой нормален човек посред нощ, като види, че от полето хвърчат във въздуха перални, сервизи и други капризи, ще отиде да види какво да го е*а става там? Поне не беше негър слизащ в мазе по тъмно...
6. Как така, при толкова секретна операция, военните не обръщаха внимание на групата лапетии, които ползваха товаренето на камионите със свръхсекретно оборудване за декор на аматьорския си филм за зомбита?
7. Финалната пукотевица направо пък ме разби – по кого стреляха всички тези танкове? Нали съществото е едно и дори не се знае къде е – каква беше тази безумна масовка и рушене на средностатистически американски домове? Опита да се придаде драматизъм чрез този тип зрелищност беше доволно нескопосан и нелогичен.
8. За какъв зор пък Същесвтото събираше хора в дупката си, и ги провисваше от тавана? Явно не за да ги яде, защото накрая се оказа, че всички са живи. А може би е преписвано и от Властелина – спомнете си Корубана там – паяка как си складира манджа за после.

Сега да минем към децата:
1. Явно Джей Джей Абрамс е голям фен не само на Спилбърг, но и на Стивън Кинг, защото групичката фрийкове, опасно наподобавя тайфата от класиката „ТО”. Персонажа на момичето пък си беше направо преписана с тъп молив.
2. На няколко пъти около децата избухваха снаряди, падаха стени, потроши се и цял влак, но странно защо, в тяхната вселена явно не съшествуват тривиални неща като ударни вълни и осколки, тъй като най-голямата травма, беше счупен крак, и то към края.
3. Кое дете, колкото и да тъгува за майка си, след скандал с баща си, ще отиде да прекара нощта в гробищата?
4. Как така група пубери, предвождани от надрусан хипи, успяха да се промъкнат през кордон от военни в строго охранявана зона и то с кола? А може би през 79-та военните са нямали радари?
Стига толкова...
Ще кажете - ама това са маловажни детайли, смисъла на филма е друг! Хубаво - схванах го смисъла, не е кой знае какво, но и децата вече знаят, че именно детайлите правят модела, и че тяхното пренебрегване не води до нищо по-различно от боядисана на ръка играчка.

Заключение: Въпреки гореизброените недъзи, все пак, на фона на малоумните заглавия, излизащи в последно време, филма е гледаем и донякъде интересен. Детските отношения, както и личните драми на момичето и главния герой са представени умело, въпреки, че не са нищо ново като се замисли човек. Кой знае какъв хумор в лафовете между децата не успях да видя, но все пак има няколко по-свежи лафа но като цяло си е хумор за бедни.
За музиката няма какво да кажа, тъй като изобщо не ми направи впечатление, а звуковите ефекти са на ниво. Влаковата катастрофа породи вибрации в хола, които дори ме накараха леко на намаля волумето, за да не събудя кооперацията.
Децата играят добре като за деца, с изключение на момичето (Ели Фанинг), която играе перфектно, демек чака я бляскаво бъдеще ако папка, слуша и си пише домашните.

АРЕНА

Отдавна не бях писал ревю, може би защото не намирам време да следя последните холивудски говна, които ни заливат ежеседмично, но точно това творение някак си ми се наби в очите, тъй като ако на някой все още не му е ясно, съм голям фен на всякакви кланета и брутализми. Бях почти 99% сигурен, че филма ще е провал и той наистина е такъв с главно „П”.
За какво става дума:
Недалечно бъдеще, или настояще (who cares), някакъв негър с позивна Логан (Самюъл Джексън) спретва гладиаторски битки, излъчвани в реално време, за да могат уродите по цял свят да изпадат в душевни оргазми, гледайки как двама малоумници се разфасоват на екрана с брадви. Не че това не сме го гледали вече поне няколко пъти – спомнете си Геймър с Джералd Бътлър преди две години или малоумната поредица за един затвор, на която дори не мога да се сетя името в момента – помня само, че се гонеха с някакви коли и се стреляха с гатлинги. Както и да е, продължаваме натам:
Лирическия герой Дейвид Лорд (Келан Лутц), е фелдшер, който работи като пожарникар (Wtf?), има си приятелка – Нина Добрев (хехе – българска следа), и тя е бременна. Случва се обаче дебилна катастрофа, при която умират всички без пожарникаря. Вследствие на случката, той се отдава на бесни запои по мексикански вертепи, където бива измамен от мадамата Мила (Катя Уинтър) и вербуван против волята си да участва в арената, където за да не бъде заклан, трябва да трепе наред. Отначало разбира се той не ще, поради което отнася няколко кубика бой, плюс няколко мегавата ток, след което нещата идват по местата си.
Това е.
Натам мисля, че и дете със синдром на Даун може да разкаже какво следва.
Режисьор е Lonah Loop (пиша го на английски, защото не знам как да го напиша на БГ, без да ми се смеете), който дава всичко от себе си да направи кървав спектакъл, и донякъде успява – бойните сцени са доста брутални, на места отвратителни, за което филма си има червена точка 18+. Провала идва главно от изтъркания вече сюжет, бездарния сценарии и аграрното присъствие на главния персонаж Келан Лутц.
За актьорска игра трудно може да се говори, при условие, че през половината време Лутц реве от болка, щото го бият, а през другата половина се дере, докато разчленява поредния изрод. Не знам от къде го изкопаха това момче, но отдавна не бях виждал толкова селскостопанска харизма, концентрирана в един персонаж – ето за какво говоря:

Прикачени файлове:

Катя Уинтър пък се опитва да се наложи във филма още на десетата минута, като се съблича чисто гола – явно това е начина да се кажат много неща и още повече да се покажат. С развитието на фабулата, нейната героиня претърпява морална трансформация, гледайки страданията на бедния селянин, която обаче няма как да бъде убедително пресъздадена с еднакво изражение на лицето във всички сцени. Иначе за физическо присъствие от мен има 6+
Нина Добрев успя да умре след няколко реплики, от които става видно, че го говори перфектно английския, така че тя не се брои в сметката.
За Самюел Джаксън няма какво да кажа, освен, че явно е решил да трупа бройки в затихващата си вече кариера, като се снима във всеки втори боклук.
Реализъм – ами... хм... няма такова нещо. Изобщо не знам за какво го споменах. След толкова бой по муцуната, плюс геройски порезни рани по целия торс, нашия герой все още стоеше на крака, даже имаше сили в почивките да се търкаля с по две мадами в леглото.
Самите битки са добре направени, въпреки че са безобразно клиширани. Напрежението е нулево, а удоволствието да гледам подобно нещо, мога да сравня с удоволствието от ходене до тоалетна на централна гара.
Като цяло, поредното недоносче, което след 6 месеца никой няма да помни. Само аз ли надушвам, че киното буксува и то яко?

КАРИБСКИ ПИРАТИ 4

Съжалявам за лекото закъснение с анализа ми по въпросната творба, но пропуснах да гледам това нещо на кино по ред причини, които няма да изброявам тук. Преди няколко дни го мернах в ДВД формат из торентите, и разбира се надлежно го свалих.
В момента съжалявам, че си похабих диска...

Филма е плашещо малоумен! Толкова малоумен, че заспах 2 пъти, и за да се отбележа, че все пак съм го „гледал” - превъртях през кадър около половината.
За разлика от първите три филма, които наистина ставаха за гледане, макар и детски, този става за изхвърляне. Ама изхвърляне не просто на боклука, а изхвърляне с бейзболен замах, в миризливо блато, привъразан с камък, за да не може никога повече да види бял свят!
Разбирам пичовете от Дисни, и тяхното желание да правят пачка след пачка, но този път желанието им доведе просто до една полюция, под кодово име Карибски Пирати.
Крайно време е Джонатан Деп да разбере, че това заглавие е вече четен и употребен за анални нужди вестник, и че вече няма нищо оригинално в пиянско-клатушкащата му се походка, както и в малоумните хипер лафове, за които четох по форумите колко „свежи” били. Единственото свежо нещо във филма са надписите накрая, а единственото оригинално е, че Орландо Блум и Кира Найтли ги нямаше. Спомнете си, че в третия филм Орландо му извадиха сърцетупа и го затвориха в кутия, и само веднъж на 10 лета има правото да стъпи на сухо за да оноди Кийра. Трогателно, и съответно изчерпано.

За какво е разказва в четворката ли, ами сульо, пульо, атанас и аз тръгва да търси фонтана на младостта, за да може да има поне още две серии, от които Дисни да пълнят гуши поне още една петилетка. Епични корабни битки просто забравете, все пак нека не забравяме че почти половината бюджет отива за хонорар на Джакито Спароу, щото без него филма е за никъде. Към средата се появя стадо русалки, кастнати от някое модно ревю, но да видите цица забравете – филма е за деца все пак.
Пенелопе Круз в ролята на Радка-Пиратка стига може би дъното на кинокариерата си, но не за да се оттласне от него, а за да се зарови дълбоко в тинята. Не знам защо, но тази мома винаги ме е дразнела с излъчването си на селска тетка, като в кокнретния филм дори надминава себе си.

Режисьор е Роб Маршал, което едва ли някой го интересува, но го казвам ей така – за да напълня още един абазац. Защо точно автора на мюзикъла Чикаго се заема с режисирането на филм за "пирати" оставям вие да ми кажете, а резултата вече го видях.
Четвърта част на трилогията е излишен като лампа в кенефа на Стиви Уондър, и затова смятам да не губя повече време за неговото оплюване.

CONAN THE BULGARIAN (BARBARIAN) - 3 D

Не знам откъде да започна с този филм наистина... Добре де, нека бъде тривиално начало: значи новия Конан е тъп! Ама МНОГО ТЪП! Тъп в три измерения! Толкова тъп, че ми трябваха два дни да си събера мислите, за да напиша нещо. Ама като гледам, май трябваше още някой-друг ден да си отпусна. Защото такава тъпня, трябва да бъде оплюта с всички изразни средства, с цел да ви предпазя от безсмисления харч на 12 лв за кино, плюс евентулани разоди за пуканки и кока-кола, защото най-хубавото от филма са именно те. Ако все пак още не сте се минали да го гледате на кино, по-добре си вземете един пакет пуканки за микровълнова за левче, плюс едно шише кола за 2 лв и прочетете следващата стена текст – ще спрестите и пари и време.

И така да започваме:
Имало едно време някакъв континент – Аквалония ли беше, Атлантида ли беше – все тая. Та на този континент някой си цар имал маска, направена от кокаляците на девет броя велики крале. Като си сложел тая маска, ставал непобедим по неизвестни причини, затова просто го приемете като факт. Завладял този крал каквото има да се завладее, но само варварските племена му се опълчили и в крайна сметка го победили, като му строшили маската с брадва, докато му била на фейса. Всяко варварско племе взело по едно парче да го пази, за да не може никога повече злото да се надигне!

До тука – нищо ново – обикновено в повечето фентъзи произведения, винаги има някой счупен артефакт, който трябва да се сглоби пак, за да може главния герой да поеме трънливия път на адвенчър-куеста, събирайки със себе си куцо и сакато с „уникални” умения. Тук обаче режисьора (Маркус Ниспел) ме изненада (дали?) – Конан действа сам! Но за това – след малко.

Идваме в „наши дни”, когато от някъде се появява злодея Калар Зум (Стивън Ланг), познат ни като лошия полковник от Аватар, и разбира се иска да сглоби отново маската, търсейки парчетата едно по едно. Както вече се досещате, точно последното и най-важно парче се пази от на Конан татко му (Рон Пърлман), и както пак сами се сетихте, таткото е страховит бабаит със селскостопанска харизма (напишете в гугъл Рон Пърлман и цъкнете на изображения), който предстои да бъде убит, за да има за какво младия Конан да мъсти след това.

Конкретно мен, самото раждане на Коньо ме потресе и ме накара да спра да ям пуканки за няколко милисекунди. Значи битката е в разгaра си – клане в шибаното 3D. Бременната в девети месец майка на Кондьо се млати с космат селянин, който в крайна сметка я наръгва в корема. Ама явно я е ръгнал леко така странично, щото иначе щеше да утрепе бебока още преди да се роди, което щеше да внесе лек смут в сценария. И така майката пада, при което таткото се заема с нелеката задача да прави секцио с мръсен нож насред бойното поле. Явно има опит, тъй като с едно движение вади бебето на бял свят, показвайки го на майката, която го дарява със свещеното име Конан, след което умира, тъй като в сценария няма място за разпрани майки. Бащата надига ревящото, окървавено бебе над главата си и се дере: Son! I have a son!, на фона на биещи се селяни, които обаче проявяват някакво странно чувство за такт и точно в този важен за всеки баща момент - не го закачат. Следват гръмотевични звуци, които би трябвало да са музика, появяване на надпис КОНАН от нищото и метален съсък на меч, пронизващ буквите по дължина – филма на лятото започва!

В първия филм, майката на Конан беше декапитирана, а баща му изяден от кучета. Защо по дяволите сега е различно? Или това е друг Конан? Доколкото знам, Конан е само един! Да се покаже, че това НЕ Е римейк може би, а изцяло нов продукт? Е няма нужда! Предполагам, че след 10-на години, ако някой малоумник от Холивуд, пак се опита да изкара някой лев от мускулестата снага на варварина, майката ще бъде изядена от мечка, а баща му бутнат в пропаст... Както и да е...

Натам няма да разказвам сюжета с цел да не нараня евентуалните фенове на варварина, но пък няма как да не направя аналогия между първия Конан с бате Арни и сегашното недоразумение с Джейсън Маймуна... пардон – Момоа.
Арни беше тъп австриец, но с блестяща спортна кариаера зад гърба си, Момоа е тъп никой! Арни се стараеше, колкото и некадърен да беше, Момоа е просто некадърен. Арни говореше и все още говори със зверски акцент, но някак му отива, Момоа ръмжи гърлено като разгонен селски коч. Изобщо Арнолд наистина беше Конан, Момоа е селянин с меч. Като казах меч, да вметна – всички оръжия във филма са отчайващо бутафорни и грозни. Прословутия меч на Конан прилича на детска играчка от полистирол, нацапана с нещо кафяво, което трябва да е кръв.
Играта на Момоа е впечатляващо позьорска и бездарна. Много по-добре се представи като Хал дрого в Игра на тронове, може би защото за целия филма там имаше няколко реплики.

Вече спонемах, че злодея-маг е Стивън Ланг. Справя се човека, заработил си е хонорара. Но е далече далече от излъчването на Джеймс Ърл Джоунс в първия Конан. Същото важи и за целия останал кастинг – плоски и кухи персонажи, малоумни диалози, неубедителна игра, и т.н. и т.н.

Музиката на първия филм (автор Базел Полидурис) беше и си остава една от най-добрите филмови композици, галили някога моето ухо. Тази не е! Тази е някаква какафония от шумове с пресилено метално звучене от търкане на метал в метал. Има една сценка, в която Стивън Ланг порязва с нож на Конан възлюбената по гръдния кош, при което се чува звук на вадене на много дълъг меч от много тясна ножница....

Бойните сцени, заради които отидох да гледам филма, за заснети от отчайващо близък план и под безумни ъгли, така че нищо не се вижда. Или поне аз не видях. Скапаното 3D, допълнително насира положението, карайки те да си представяш какво точно се случва, на базата на предишен опит от подобни филми. Изкуствената кръв поне не е спестена, но за сметка на това е не на място и си личи, че е бутафорна. Ако трябва да направя някаква схема на филма, то тя е: 10 минути клане, 2 мин пряка реч, като за свежест към средата е вмъкната секс сцена (не очаквайте кой знае какво), за да не останем с грешното впечатление, че Кондьо е педал.

Заключение:
Не гледайте този филм! Намерете си стария! Този филм е напълно ненужен, и е гавра с една класика, доказала се с времето! А да, щях да забравя – сниман е в България, което ме изпълва донякъде с патриотична гордост. Пейзажните снимки на родните природни забележителности бяха снимани добре. Все пак, американците разполагат както с нужната техника, така и с нужните умения, за разлика от родните „кинематографи”. Не е зле някой някъде да се замисли, дали да не наеме снимачния екип на филма, да направи едно фото и видео ревю на милата ни татковина, защото в България в момента няма кой.

Толкова.

13 Assassins

Трудно се гледа япоснки филм, а още по-трудно се коментира. Въпреки това ще се опитам, пък каквото излезе...
"13 Убийци" е филм за самураи – това става ясно, още щом погледнете постера. А има ли самураи, има и клане, а има ли клане, аз съм на първия ред!
Режисьор на лентата е Такаши Мике, ама го казвам просто за информация, тъй като за първи път го чувам, въпреки че бърза справка в Imdb, разкрива, че човека е режисьор на на още три незнайни за мен филма, един от които е със заглавие Сам Ганг Уй!

Сюжета е доволно елементарен – феодална Япония, около 20 години преди края на ерата на шогунатите, някъде близо до Едо, живее някой си Маритсигу Матсудайра, който прекарва дните си в декапитиране на свои служители, изнасилване на жените им, рязане на крайници и стрелба с лък по жени и деца и то предимно от упор. Защо го прави всичко това не можах точно да схвана, но явно на народеца там им писна, особено на дъртия самурай Шинзаемон Шимада, който в един момент реши, че повече така не може, особено като видя последната жертва на лудия Маритсигу – жена, останала само по торс, която с четка в уста написа (‘щото пича и беше резнал и езика) – Total Massacre!

Натам нещата поемат по утъпкан самурайски път – Шинзаемон започва да наема главорези, като гледа да запълни бройката 13, по неясни за мен причини. Кастинга на ронините е попретупан, за да не могат такива като мен да обвинят режисьора, че преписва от Куросава. И така, главорезите, начело с Шинзаемон се събират и устройват засада в някакво планиснко селце, откъдето се очаква да мине ескорта на злия Маритсигу. Изненадата обаче идва от новината, че вместо с обичайните 70 човека ескорт, Маритсигу този път е тръгнал с 200 негодяй, и сами се сещате, че на нашите 13 психопата, това ще им дойде леко нанангорно. Но, дълга си е дълг, а какво е самурай без дълг и чест.

В общи линии филма е мислено разделен на две – 1 час набиране на доброволци, плюс пряка реч и поклони, и 1 час зверско клане. А клането си го бива! Мдааа! Напълни ми душата за седмици напред. Отдавна не бях гледал почти едночасова сеч. 13-те побъркани типове, бяха заложили из цялото селце хитроумни бамбукови капани, като по този начина успяваха да разделят и объркат силите на психясалия Маритсигу. Бойните сцени са заснети много добре, да не кажа перфектно. Направи ми впечатление, че по време на кланицата отсъстваше каквато и да е музика. Чува се само пъшкане, крясъци и звуци от разсечена с меч плът – красота!
Финала е предвидим, като изгряващо слънце, но това няма значение.

Harry Potter and the Deathly Hallows: Part 1 & 2

И така, вторият филм от „великата” четворка, набелязана за гледане в Арена, бе изгледан, и аз, като добро момче, сядам да напиша нещо като нескопосан анализ на видяното от мен.
Залата разбира се беше 13, мястото – Арена Младост. Вече обясних подробно защо точно там трябва да се гледат подобни епоси, но все пак искам да добавя, че този път звука надмина и трескавицата на последния Трансформерс. Имаше няколко момента, в които имах чувството че камара тухли ми си изсипва на главата под формата на мега баси, а някои високи честоти са в състояние да ти разгазират кока-колата и да ти претоплят пуканките.

Хари Потър и даровете на смъртта е последният (дали?) филм, от епичната поредица за деца и юноши, написана от Дж. К. Роулинг. Една единадесет годишна епопея приключи подобаващо, а 10 годишните деца порастнаха и станаха младежи с тлъсти банкови сметки, а покрай тях пък, се снимаха цяла плеяда британски актьори, на много от които този филм е лебедовата им песен в залязващите вече кариери. Няма лошо. Филма е хубав!
Искам да уточня, че не съм чел книгите с изключение на първата. Смело мога да заявя, че фила по нея, който е най-детски, е в пъти по-добър от книжния носител, което само по себе си е доста рядко срещано явление. Но тук няма да коментирам епизод по епизод, тъй като не разполагам с такова време и желание. Ще се спра на последната част, която според мен и най-си заслужава.

Сюжета:
Хари Потър 7.1 е леко скучновата и доста разводнена, което съм склонен да простя, тъй като тя си е нещо като прелюдия към версия 7.2.
Хари, Рон и Хърмаяни се телопртват из различни пейзажи (заснети майторски), търсещи поредния Хоркрутс (не знам дали така се казваше) – една джаджа, в която Волдемор е заключил част от злото си аз. Има седем такива предмета, и Хари е длъжен да ги почупи всичките, ако не иска да бъде отнесен като японско крайбрежие от цунами, при срещата си с Волдемор фейс-ту-фейс. Въпросната джаджа е медальон, който триото се опитва да унищожи, разнасяйки го из тучни шотландски ливади, и забележете - който го носи на врата, става доста зъл и необщителен. (нещо познато?) Заемката от Властелина вади очите, но ако Хари е Фродо, а Рон е Сам, тогава Хърмаяни коя е?
Както и да е - епизод 7.1. е режисиран с вещина и заснет с още по-голяма такава. За разлика то предишните епизоди, където преобладаваше детското, тука няма вече място за лигавщини. Атмосферата е мрачна и готическа, героите са порастнали и са вече поочукани от живота си на магьосници. С две думи, ако мислите да заведете дете под 10 на последните два епизода, по-добре изчакайте да стане на 12. Ефирната безнаказаност, струяща от предишните серии я няма, и тука вече се мре! Доста подробните близки планове на грозната Волдеморска мутра, също не биха се отразили положително на детската психика, особено пък на кино, където към визията е добавен и покъртителен звук, достатъчен да ти разклати някой мъдрец.

Освен че трябва да изпочупи всички Хоркрукси, Хари трябва да намери и даровете на смъртта – три могъщи предемта, собственост на самата Смърт – наметало-невидимка, резорекшън паве и мега яка вълшебна пръчка, и то преди до тях да се докопа Волдемор, който не е никак прост и също усърдно ги търси, сещате се защо. Самата история за даровете на смъртта е умело вмъкната във филма под форма на анимация в стил 300, разказана от Хърмаяни с подходящ тембър и патос, като дори забелязах тънка ебавка с тийн-тъпнята Здрач:

Хърмаяани:
There were once three brothers who were traveling along a lonely,
winding road at twilight.“
Рон:
Midnight. Mom always said „midnight.“ But „twilight’s“ fine. Better, actually.
Ебавката разбира се е умело замаскирана под детска невинност.

По версия 7.2. няма да спойлвам от сюжета – нека бъде изненада, за който го гледа. Наяве излизат доста неща, останали в тайна за такива като мене, дето не са чели книгите. Ще кажа само няколко технически неща:
Ефекти – супер на ниво, с малки забележки.
Звук – вече казах – покъртителен.
Музика – познатата Хари Потър тема се появява чак на финалните надписи. Музиката е грамотно написана, добре подбрана, но за съжаление малко се прекалява с кресчендото в определени сцени. Няма нужда от толкова сила, за да се придаде драматизъм.
Актьорска игра – е тя си е като във всички филми. Това е приказка все пак, не очаквайте шекспирови изпълнения.
Операторско майсторство – много добре. Кадърно снимане – удоволствие за очния ми нерв. Лекото прекаляване с тъмните тонове е за сметка на много умело заснетите сцени.
3D – напоследък всеки касов филм започна да излиза в този идиотски формат – причините са ясни – да се вкарат повече хора в кината, че вече всеки има ДВД, и да вдигнат цената на билетчето. Досега съм гледал два читави филма на 3D, и този не е един от тях! За разлика от Трансформерса, тук 3D-то е гола вода почти в 90% от филма. Ще чакам излизането на оригинален ДВД носител, за да го гледам пак в къщи на спокойствие, за да мога да видя повече детайли.

До тук с хвалбите. Какво не ми хареса:

Най-не ми харесва, че стараейки се, да направи нещо оригинално и интересно, Роулинг краде на поразия мотиви от всякакви фентъзи романи. Канските режисьорски напъни пък за епичен финал са малко попресилени, без значение дали ще вкара бълващ огън дракон, приличащ на птеродактил, или орда великани-тролове размахващи криви аракхки. Заемките от Властелина са доста и наистина дразнят. Леко загатнатата тема за фашизма с агитационните материали за чиста мягьосническа раса, също не мисля, че са точно за този филм. Все пак филма е за деца, нали – приказка. Няма нужда да се бута вътре с лопатата всичкия боклук на 20-ти век.
А най-ме издразни, че епизод 7.2, беше с половин час по-кратък от всички предишни епизоди

Заключение:
С всичките си плюсове и минуси, поредицата за очилатия магьосник успя да се наложи, и успя да остави трайна следа в киното. Далеч по-стойностна е от пубер тъпня като Здрач, но трудно може да се мери с Властелина на пръстените. Просто една добра приказка, събрала в себе си мотиви от много други приказки, показана добре и направила доста деца щастливи. Филм, който горещо препоръчвам на всеки любител на фентъзито.

Transformers: Dark of the Moon

Най-после, дългоочакваната трета част на мегатрон-продукцията за биещи се космически тенекета, излезе на голям екран, и най-после аз намерих време, средства и сили да се позиционирам на втория ред в зала 13 на Арена Младост, поради липса на по-добри места. Преди да ахнете, че втори ред е мазохистично близо до екрана, и шанса да се превърне мозъка ви в чорба е голям, ще ви успокоя, че не е чак толкова зле, тъй като самата зала е доволно мащабна, а разстоянието от 1ви ред до екрана е колкото средностатически салон в квартално кино (то дали остааха такива...)
Малко техническа информация за залата: по принцип зали 13 и на двете софийски арени – Младост и Запад са сертифицирани по THX стандарта за звук и т.н., имат огромен 200 квадрата екран, и засега лично за мен, са най-доброто място в България, където може да се гледа филм с ефекти. Сумарната звукова мощност е около 27000 вата, което е достатъчно да пренареди ДНК-то на всеки запален киноман, и да докара опасна аритмия на чичковци над 50те.

И така филмът:
Предполагам, че повечето от вас са гледали поне една серия от сагата и знаят за какво иде реч, така че по сюжета няма смисъл да задълбавам. А и да се търси сюжет в подобна дандания е все едно да търсиш под вола теле. Но все пак накратко: с няколко псевдоисторически кадъра в увода на филма ни бе показано как мисията Аполо на Луната всъщност намира огромен космически кораб, превърнал се в купчина скраб от удара с нашия спътник. Нийл Армстронг и сие, за заклети лично от Дъ Президент Оф Дъ Юнайтед Стейтс да мълчат като риби по случая, и така това се превъща в най-пазената тайна на НАСА форевър. На кораба обаче се намира някой си Сентинел Прайм, който измислил някаква откачена система за телепортиране на материя от на майната си точка А, до на майната си точка Б във време-пространствения континиум, и именно тази джаджа злите десептикони търсят. Как точно се появи Сентинел Прайм, при условие, че в епизод 2 неколкократно ни се натърти, че Оптимус е последния от най-последните Прайми, остана загадка, но нека не задълбаваме чак толкоз, Както казах, сюжета не е най-силната страна на подобно произведение на кинематографичното изкуство. И така нещата се завъртат около този телепортатор - десептиконите го искат, автоботите не го дават. Следва железарско меле, от което хвърчат гайки, искри и скраб. Това е.

Главната човешка роля отново е поверена на Шая Лебоф (Сам Уитуики), който явно се оказа абониран за подобни тийн произведения, и общо взето не показа нищо ново с актьорската си игра. Както и в предишните два епизода Шая предимно бягаше и скачаше по декорите, за да не бъде смазан от вихрещите се железарии и монументалните ескплозии на забавен кадър в стил Майкъл Бей.
Мадамата тоя път обаче не е Меган Фокс, ами някаква манекенка с кодово име: Роузи Хънтингтън – Уайтли (това име за да го запомня, трябва да се запиша на йога). Защо я няма Мегаън Фокс ли – ами защото се оказа доста куха лейка, която реши че след едно навеждане по гол корем над двигателя на шевролет камаро, кариерата й в Холивуд й е в кърпа вързана. Момата си позволи да оприличи Майкъл Бей на Хитлер и то пред самия Стивън Спилбърг, за който и всяко хлапе знае, че е убер евреин. И така ролята й бе поверена на манекенката Роузи, която през първата половина на филма дефилира, а през втората бяга и гледа тъпо.
Джон Тортуро в ролята на агент Симънс успява до голяма степен да замаже положението откъм актьорска игра, въпреки че в този епизод, ролята му е обидно малка. Ново лице е също и Джон Малкович, който за пореден път доказа, че го бива да играе предимно психопат, а самата му роля, освен да ме накара да се засмея, аз лично не разбрах.
За кастинга толкова.

Да минем към ефектите, което е основното филма. С една дума – размазващи! 3D –то е на прилично ниво, достигащо това на Аватар. Звука е умопомрачаващ и след пърия половин час започваш да гледаш малко като гаджето на Уитуики в края на филма. Част от теб крещи стига, друга част обаче иска още...
Абе филма кефи! Тъп, но забавен! На няколко пъти се смях с глас. Филм, на който можете да отидете с агитка простаци и да си прекарате добре в остроумни коментари, хилене и свежи лафове, без да се притеснявате, че ше пречите на някого в салона, тъй като той просто няма да ви чуе. Имаше някакъв нов робот – сеизмотрон или нещо подобно, който дъфчеше сгради като гладен студент кифли и при всяка негова поява, стола ми започваше да се тресе като при излитане на Дискавъри. А да, щях за забравя – в този филм изпочупиха Чикаго за разнообразие. Явно на Ню Йорк и Лос Анджелис вече много им дойде.
Като фен на американска съвременна военна техника обаче бях разочарован, за разлика от преднте два филма. Показаха няколко хюита, плюс дузина самолето-хеликоптера (не знам как се наричат) и това беше. Нямаше го патриотичното военно присъствие, което добавяше щипка сериозност към цялата глупотевина. Военните тук бяха леко окарикатурени, което не е лошо разбира се, защото вече ми се повръща от американски патриотизъм на талази. Все пак към края не се мина без надъхваща реч и веещ се раздран американски флаг, на фона на потрощения град.
Края разбира се е щастлив, но няма да го спойлвам – гледайте филма, въпреки че от трите епизода е най-слаб. Все пак си залужава да жертвате известно количество мозъчни клетки, но пак повтарям – на ГОЛЯМ екран.

Game Of Thrones

И така, Сезон 1 мина и замина, а аз съм доволен и предоволен, като пенсионер на промоция в супермаркет. Успешното екранизиране на роман, който ми е държал съзнанието ангажирано години наред, винаги е будело в мен чувство на просташко самодоволство и удовлетворение. Така беше и преди години с Властелинът на пръстените, така беше и с екранизациите по Стивън Кинг (повечето за съжаление неуспешни), така очаквам да бъде и с Колелто на времето, за което дочух, че съшо предстои да бъде филмирано.

HBO се заеха с нелеката задача, да филмират роман, за който дори самия автор е казвал, че е нефилмируем. Ако някой още не знае за какво иде реч – Игра на тронове е Книга 1 от поредицата на Джордж Р.Р. Мартин – "Песен за огън и лед", от която до момента има издадени 4 книги на български, петата е написана и издадена засега на английски, след 6 годишно забавяне, а проекта е по принцип е за 7 книги. Дано Мартин доживее да ги напише, че като му гледам темповете...

В следващата стена текст, ще се опитам да направя паралел между книга и филм, стараейки се да бъда максимално обективен, въпреки, че ми е доста трудно, защото съм върл фен на всякакви баталии, особено ако са породени от хладни оръжия – мечове, брадви и други подобни инструменти. (Апропо, през август иде римейка на бате Конан мангала, сниман в БГ и то в 3D – надявам се вълчият ми апетит за кръв да бъде надлежно утолен)

"Песен за огън и лед" по принцип обра сума ти престижни международни награди за литература, което си беше учудващо, предвид безмилостния сюжет, нелимитираното ниво на насилие, както и убер перверзен секс, достатъчен да засрами всяка порнодрама. Интересното тук е, че Мартин за разлика от колегите си Толкин, Джордан, Ериксън, Сандерсън и т.н., не се впуска в измислен свят на елфи, джуджета и ходещи дървета, а създава просто една средновековна вселена в измислена от него среда, поръсена тук-там със щипки фентъзи елементи, ей така за вкус.
Книгите са брутални! Ама май вече го казах... Нищо – бутални са! Героите са пълнокръвни, добре обрисувани, детайлни, живи. Действията или бездействията им са понякога хаотични, понякога пресметливи, понякога смешни, понякога жестоки и нечовешки. Все едно наистина са хора, а не измислени персонажи. Тук „добър” и „лош” няма. Няма и главен и второстепенен, и нямам никаква сигурност какво ще стане с вашия любимец, ако не дай си боже имате такъв. Единственото ясно нещо, което мога да ви гарантирам е, че в даден момент, всеки един е възможно да бъде, заклан, удавен, разпран, набит на кол или брутално изнасилен и след това запален.
Точно тази неочакваност, дивашките обрати, парадирането на перверзни отношения и мръсни задкулисни игри, прави поредицата оригинална и нямаща нищо общо със стереотипите в жанра. Насилието е шокиращо, но не е безсмислено. Не се срамувам да си призная, че при първия ми прочит на поредицата, на няколко пъти ми се наложи да захвърлям книгата възможно най-далече, и да излизам на балкона пушейки и псувайки на ум.

Филма разбира се няма как да предаде цялото богатство на книгите, но все пак е заснет много умело. Няма да се впускам в изброяване на режисьори, актьори и прочее личен състав, защото са наистина много, а и всеки може да погледне в Imdb. Сценаристите са били надзиравани лично от Мартин, за което човека има едно голямо Евала от мен! Филма следва стъпка по стъпка книгата, като набляга на най-съществените неща, и успявайки а събере в няколкосекунден кадър, две-треи страници текст. Добър пример за това е заставката - анимиран птичи поглед над картата на Вестерос, като замъците са направени от часовникарски части, с тънък намек на сложните и задкулисни игри, които се намират под повърхността.
Всеки от актьорите се раздаде на прилично ниво (с малки изключения), музиката тепа рибата, а бойните сцени са заснети с вещина и доволно количество плискаща се кръв.
Даже на места баталията от книгите е поспестена, умишлено предполагам...
Масовите сцени за съжаление за доста зле. По принцип в първата книга няма кой знае какви масовки, но все пак 40 000 дотракска орда е представена от 30на мургави подобия на прабългари, яхнали съмнителни кончета. Колкото и да се снима под ъгъл и да се позлва небето за фон - личи си лиспата на добра масовка. Това е едно от нешата, които определно куцат във филма - статистите.
Но както е казано - не може и душата в рая, и к*** до края...

Игра на тронове не е филм за деца! Не е и за хора с лабилна нервна система! Това е филм за мислещата аудитория, филм за ценители, както и филм за простаци като мен, на които сеч им дай, и то повечко.
Игра на тронове” е сериал, който трябва да се гледа, защото показва една непоказвана страна на фентъзито, по начин, който няма да видите никъде другаде. Забравете за добрите и смели рицари от приказките, забравете и за непорочните принцеси, чакащи във високи кули, рицаря на белия кон – Игра на тронове просто пикае на подобни клишета, и ни въвежда с ритници в безпощаден свят на жестокост и лицемерие, където добрия и смел лорд рицар чука курви без крайници, за да задоволи животинския си нагон, а непорочните принцеси забременяват на 11 години. Светът на Вестерос е свят на мизерия и кръв, контрастиращи с огромна разточителсност и безумни пирове, предателства и интриги на фона на шепа мъже на честта. Искрено се надявам всичко това да не се окаже прекалено корав залък за дебилната американска публика, така че интереса към Сезон 2 да се запази, от което пък ще се определи съдбата на следващите няколко сезона.

The Eagle

Поредният римски епос за юнаци с брони и сандали, срещу изрисувани диваци, говорещи странен диалект. За какво иде реч – ами за „Орелът” – филм на режисьора Кевин Макдоналд, който грабна статуетката преди време с „Последния крал на Шотландия”, но това не е толкова важно. В момента важното е, че „Орелът” е тъповат, и в следващите няколко абзаца, ще се постарая да обясня защо.
Сюжет:
Около 140 години след Христа, Римската империя е навлязла дълбоко в горите тилилейски на южна Англия, като е издигнала преградна стена да се пази от злите северни диваци. (Нещо тук да ви е познато?). На произволни места са разположени набързо скалъпени дървени фортове, в които са разположени римски военни сили, с цел да пазят новозавладените земи. В един от тези фортове, пристига легионерът Марк Акила (Чанинг Тейтъм), задължително красив, и задължително як, който е командирован на тази ветровита майна изцяло по негово желание, тъй като преди 15на години, баща му, заедно с още 5000 доблестни римляни изчезват в дън планините шотландски, позволявайки на диваците да пленят свещенния римски символ – Орелът.
Марк е посрещнат с подобаващо недоверие от фортовите ветерани, но бързо натрупва точки авторитет, като предвижда успешно поредната клошарска атака на местните селяни. В последвалата битка, успява да се докаже като герой, повеждайки извън стените на форта, група здравеняци, за да спаси пленен патрул сънародници от мъчителна смърт.

Тука да вмъкна, че изтеглих филма, за да гледам клане, каквото се очаква от подобен род филми. Да ама тука не видях такова. В момента, в който някой замахваше с меч, и аз с жаден поглед очаквах да видя, какви са последствията от удара по дивашка плът, кадъра се сменяше на общ план, или показваха как някой простак крещи. По нататък е същото – кръв няма да видите, освен няколко геройски охлузвания по героичното лице на Марк.

Да се върнем на сюжета – Марк е ранен в бедъра, и е отнесен в някаква вила, където Доналд Съдърланд почва да го лекува. (аман от тоя старец!). След няколко потни момента на изцеление, Марк се съвзема, само за да разбере, че поради порезната бедърна рана е вече пенсиониран и вече чеп за зеле не става от него. Следва малоумна сцена между Марк и Съдърланд, в която Чанинг Тейтъм дава всичко от себе си (а то не е кой знае какво) да пророни няколко драматични сълзи, и да вземе решение да замине на север, с цел да върне честа на Рим, като намери загубения от баща му символ – Орелът!

Междувременно дядката за разтуха го завежда на местната арена, където Марк си харесва някакъв роб на име Еска (Джейми Бел), защото отказва да се бие, и го спасява от сигурна смърт. По случайно стечение на обстоятелствата, Еска е от северните диви племена и в знак на балгодарност, полага клетва пред Марк, подарявайки му някакво семейно ножче, и тръгвайки с него, като пътеводител.
По-натам нещата са предвидими като Лунно затъмнение, а филма се превръща в адвенчър куест – отиди там, намери нещо си, върни се обратно.
Средната част на лентата е около час и малко скука, изпълнена с шотландски планински гледки и тук там дрипави клошари, говорещи местен диалект.
Края няма да спойлвам, че все пак може някой да поиска да го гледа. Само ще кажа, че е тривиален до безобразие, а финалната битка е плачевно тъпа.
Като цяло филма е вял, тромав, наивен и глупав. Не мога да разбера каква е тая мания на Холивуд в една година да пуска по два еднакви филма – спомнете си ”Армагедон” и „Смъртоносно влияние” през 1998, „Мисия до Марс” и „Червената Планета” през 2000 и още куп подобни „двойки”. В случая, „Орелът” е двойка с „Центурион” на Нийл Маршал, но в онзи поне битките бяха по-читави а и имаше мадама.
А да, щях да забравя да спомена – отношенията между Марк и Еска, на моменти достигат опасни хомо измерения, така че имайте едно на ум. Финалната сцена между двамата е заредена с огромен заряд:
- А сега какво? – пита Еска,
- Ти решаваш! – отговаря Марк с палав поглед.

Червената шапчица

Red Ridding Hood

Имало едно време една леко не съвсем с акъла си майка, която взела, че облякла щерката си червено наметало и я пратила на другия край на гората, да занесе на дъртата си баба манджа, щото била болна. Казала й да не разговаря с непознати, особено с Големи Лоши Вълци, и да ходи само по пътеката, без да бере зарзават по пътя, или не дай боже цветенца. Малката, наричана неправилно според мен Червената шапчица, щото нали носела наметало с качулка все пак, направила точно обратното, което я посъветвала майка й, и пристигайки в отшелническия дом на бабето, била неприятно изненадана от факта, че Големия Лош Вълк вече е изконсумирал бабата, и дегизирайки се на самата нея, подмамил Червената шапка с няколко култови реплики, след което я изял. Добре че на близо минал ловец, който решил проблема с пушка и нож, изкормил Лошия Вълк и всичко е тип топ.

Това горното е начин да научим децата да не говорят с непознати, според болните мозъци на братя Грим. А това надолу сега пък е съвременна холивудска диария, по мотиви от онова горното.

Имало значи едно време, в дън гори Тилилейски, забутано пасторално селце, в което живеела Валери –  руса девица, с пълен комплект семейство – мама, тате, баба и сестра.

Селцето обаче на всяко пълнолуние било спохождано от кръвожаден върколак, на който селяците с охота предоставяли по някое теле и козле, за да не би върколака да почне да замезва с хората. Да ама греда – един слънчев ден, Върколака утрепал точно на Валери сестра й, което силно разгневило селяните, и те в справедлив, трупан 200 години гняв, нарамили вили и мотики, и тръгнали да трепят чудовището (чак сега ли?)

Имало и местен дървар – Петер (Пешо), който от малък другарувал с Валери, и заедно си прекарвали добре, трепейки зайци из гората с нож. Дългогодишната им дружба прераснала в зряла любов, но майката на Валери, развалила идилията, като искала дъшеря й да се ожени за местния ковач – Хенри, защото ковачите взимали повече кинти от дърварите по онова време. И така, образувал се равнобедрен любовен триъгълник, ала Здрач, на фона на селска идилия, гарнирана с дърводелски трески и нажежени железа в ковачница.

По някое време пристигнал виден експерт по борба с върколаци – някакъв поп с позивна Отец Соломон, който в комплект с лоялни маври, поставил селцето под карантина и започнал разследване – кой сега да го е*а е върколака, щото видите ли, върколака не живее в гората, както грешно си помислихте, ами е просто човек от селото. Шашнати от проницателните разкрития на отеца, селяците изпадат в масова параноя, и започват да се дебнат един друг.

Всички тези събития обаче, не засегнали косвено любовната геометрична фигура – Валери-Пешо-Хенри, до момента в който върколака наистина се развилнял насред мегдана, изтрепвайки дузина невинни хорица. Оказало се, че целта му от 200 години насам (?) е именно Валери да тръгне с него не разбрах къде (далече), иначе ще изтрепе цялото село, барабар с отеца и маврите му.

Валери толкова се уплашила, че отишла да говори с баба си, която живеела извън селото в някаква забутана гора, и ето първото сходство с приказката на братята от преди 1000 години. След няколко многозначителни фрази, и „странни” погледи с цел да си помислим, че именно тя е върколака, бабата отворила един долап и дала на Валери червено наметало с качулка, дар за сватбата й! Така де – става дума за червената шапчица все пак...

Валери естествено била в силно затруднение, кой от двамата селски ергени да отнеме невинността й пръв и в крайна сметка избрала дърваря, но не очаквайте секс сцена моля-моля, който иска секс – Private Spice в малките часове. Това тука е продукция по класическо произведение!

По нататък няма да разказвам, защото филма е нов, и въпреки прочетеното досега, някой може да се мине да го гледа. Само ще анонсирам, че накрая върколака го утрепват по невероятно балъшки начин, и цалята боза има хепи нед, както вече се досещате.

Актьорска игра, сценарий, режисура не намирам и смисъл да коментирам. Аманда Зейфрид (Валери) успя през целия филм да запази едно и също учудено изражение на лицето, дори когато Пешо я награби в селския хамбар. Поне мога да й призная, че успешно наподоби Белла от Здрач, както в катьорска игра, така и в лична драма.

Гари Олдман (отеца) на стари години се изложи като кифладжия, позволявайки да го въвлекат в подобна тийн боза, но дори достолепното му присъствие не е в състояние да спаси лентата от гръмотевичен провал, под звуците на вълчи вой по пълнолуние.

Единственото нещо, което ми хареса беше санудтрака – по специално песничката Wolf на Fever ray.

Като заключение – дръпнах филма с идеята да го пусна на дъщеря си, защото е гледала анимацията по темата, и това е една от любимите й приказки. На 5тата минута обаче го спрях, и й казах, че не е за нея, на което тя отговори – да, тъп е!

Какво повече...

Battle for Los Angelis

Най-после въпросното заглавие се появи в любимия ми ДВД формат, и разбира се беше надлежно свалено, записано и изгледано. Като фен на всякакви научно-фантастични продукции, още от времето на Star Wars насам, бях поставил този филм в задължителния ми списък от филми, които трябва да гледам някой ден. И този ден дойде...
Още от сега искам да предупредя, че няма да споменавам, кой е направил филма, кой е написал сценария, кой играе в него, защото не ми се занимава да ровя в Imdb за справка, а и още по-малко ме интересува честно казано. Предпочитам да се съсредоточа върху поредните два часа тъпня, която изгледах.
Явно американците имат крещяща нужда през около две години, зли извънземни да ги нападат, и да им трошат патриотическите ценности. Спомнете си предишната Алиен-тъпня, която ревюирах. И този път обект на нападението е Градът на Ангелите, а пък извънземните са дошли от майната си, за да търсят вода, която на Земята я има много.
Срещу нашественическите орди се изправят разбира се въздесъщите американски маринки, надъхани подобаващо, и предвождани от обигран ветеран-сержант, който пък искаше да се пенсионира, защото го надбягаха младоците на плажа на Санта Моника, и той плесна филосфската фраза, че и пехотинецът си има срок на годност.
Всичкото това нещо е заснето, сякаш оператора се намира на лодка в бурно море, с цел да придаде псевдодокументализъм на кадрите, но за съжаление, единствения резултат от подобно малоумно снимане , беше че ме заболя главата още на петата минута.
Отделните пехотинци бяха представени на драгия зрител в стил ала Блек Хоук, и разбира се въведението беше точно такова – някакви войници в камуфлажи, лочат бира, драйфат, забавляват се и ръсят тъпи лафове с цел да ни се покаже колко е гот да служиш в армията. Не закъсняха и личните драми разбира се – бременни жени, деца и каквито се сетите оше похвати, които спомагат да се приобщите към героите, и да ги почувствате по-близки.
Извънземните долетяха под формата на метеорити, накацаха в океана и без много приказки се заеха делово да прочистват бреговата ивица, отначало по суша, а след това и по въздух. При цялата тая дандания, някой някъде реши, че гореспоменатият полупенсионер-сержант, трябва да вземе отряд патриоти и да си проправи път към полицесйкия участък в центъра на града, където се предполага, че са се укрили рандом на брой цивилни, и да ги изведе на безопасно място. Наистина благородна кауза, която още в началото ни стиска за гърлото и ни дава да разберем, че дори цял град да се срине, спасяването на латиноамериканец, три броя деца и застаряваща ветеринарка е топ приоритет, незавсимо колко жертви ше коства това от редовия марински състав. А при цялата дандания, сержантът и ветеринарката дори успяха да си хвърлят няколко палави погледа...
Натам нещата са ясни, а филма започва да прилича на малоумна PC игра от преди 10на години. Придвижи се от точка А до точка Б под непрекъснат обстрел на лошите, спаси този, превържи онзи, изтегляй се, залягай, стреляй и най-важното – не оставяй никой след себе си, докопвайки се до поредния Waypoint!
Оказа се, че за да се утрепе извънземно трябва да се цели в сърцето (хаха), въпреки, че такова нямаше, но странно защо, извънземните си мряха на кило, където и да ги уцелеха. А още по-интересното беше, че в началото само едно извънземно попипля целия отряд, а към края 6-7 човека се справяха с тумби нашественици – явно свикнаха.
Командният пункт пък на злодеите, незнайно защо беше заровен в канализацията на Лос Анджелис, където просто чакаше да бъде намерен и обстрелян както подобава с ракети от друг щат. Защо не беше примерно в космоса, остава за мен загадка, която не искам дори да се опитам да си обясня.
За феновете на американска военна техника искам да кажа, че освен няколко хамъра, един БТР, хеликоптери Чинук и UH 1, друго няма да видите. Авиацията на САЩ бе нефелно унищожена, което аз не разбрах как точно стана, при условие, че извънземните първо нападнаха по суша и чак след това наизвадиха летящите дрони, така че при добро желание, ВВС можеха да реагират навреме и поне да видим как някой F18 или F22 мета бомби. Е да ама, бюджета не стига и т’ва е положението.
Като заключение – филма е блудкав микс от до болка познати милитари клишета, плюс камари допотопна извънземна технология, гарниран с земеделска пряка реч и нелепи пехотински драми. Целенасочената пропаганда да се запишеш в US армията пък е толкова дърводелска, че ако бях теенагер на 16, без ясна цел в живоа, подобно нещо по-скоро би ме разколебало, отколкото да ме накара си сложа каската, да взема пушката и да креща като малоумен “Гуд ту гоу” и „Хура”, трепейки араби в далечния изток.
Единствената ми утеха е, че не гледах цялата тая простотия на кино в 3Д вариант, и по този начин спестих с труд изкарани 12 левчета, както и почти задължителното главоболие на излизане от салона.

Black Swan

Черен лебед

Не знам какво да кажа за този филм... От една страна ми хареса – майсторски направен наистина. Играта на Натали Портман смазва, но аз в нея не съм се и съмнявал още от Леонско време насам. От друга страна някак си, има прекалено много глупости, за да стане наистина уникален филм.
Ако някой е гледал Кечистът с Мики Рурк на същия режисьор, веднага ще събере две и две и ще проумее, че Черния лебед силно напомня за Кечиста, само че този път за разнообразие имаме балерини.
Във филма се разказва за Нина – балерина, която мечтае да изиграе ролята на живота си – белия и черния лебед в Лебедово езеро. Стремежа й към съвършенство обаче, без тя да се усети я е превърнал в аутсайдер, който на 29 години, все още живее с майка си, в свят изпълнен с тренировки и ядене на грейпфрути.
Като оставим настрана обаче перфектната игра на Натали Портман, филма е съвкупност от дразнещи лично за мен неща. Идеята и посланието са ясни, начина на тяхното презентиране също, но защо трябваше да се бърка отново в кацата с клишета и то с две ръце?
В началото, накратко на драгия зрител е припомнено за какво ставаше дума в Лебедово езеро. Разбираемо, предвид непосещаемостта в днешно време на балетни постановки. Но след това поне на още две места във филма, сюжета на постановката беше разказана пак, и пак. Разбирам, че това е направено за удобство за кухите американски тикви, но все пак филма се гледа и в Европа. Няма нужда, за да разберем, че героинята играе лебед, да й никнат пера и човка. Другото нещо, което ме издразни е начина на снимане – ефекта на тичане зад персонажа с клатеща се камера на рамо, с цел да се придаде документализъм не е от вчера, и поне като се преписва от други режисьори (Ларс Фон Триер) примерно, да се преписва качествено. За сметка на това пък „психарските” моменти, които ни показват прогресивното шизофрениране на Нина, са заснети със завидна вещина.
Не бива да пропускаме и забележителното присъствие на Винсент Касел - един от любимите ми френски актьори, който се наема да превърне Нина от фригидна порцеланова кукла, в чувствена жена, усещаща танца.
Все пак, оставяйки настрана тези дребни кусури, филма си заслужава гледането. Натали Портман заслужи оскара си, и показа, че наистина може да се слее с ролята до съвършенство. Дамо само тази роля не я смаже.

The Fighter

The Fighter

Ето една боксова драма, представена от два приятни за мен актьора – Марк Уолбърг и Крисчън Бейл. Не знам на кой от двамата съм по-голям фен, та затова с особена трепет седнах да изгледам филма. Уолбърг умее да придава известно количество реализъм на иначе безумните сцени, в които участва, а Бейл ме грабна веднъж и завинаги с изпълнението си в Американски психар (2000) и Механикът (2004), заради което му простих участието в безумието Батман.
Режисьор е Дейвид О’Ръсел, познат ми от пустинно-бурния Трима крале (1999). Там пак играе Марк Уолбърг, и явно спойката между двамата остава все така здрава.
Конкретно The Fighter обаче не оправда очакванията ми. Опит да се направи реалистичен боксов филм, с нереалистични боеве определено разваля кефа от всичко останало. Схватките силно ми напомниха за безумията на Роки от преди 20на години. Не знам какво проучване е правено и колко експерти по бокс са наети за филма, но 8 рунда да те бият в главата като тъпан, и накрая да намериш сили незнайно от къде, и да смачкаш ефектно противника доста се поизтърка. Всичко това съпроводено със задължителните близки планове в забавен каданс на юмрук в ръкавица, срещащ потна глава – хвърчащи капки пот, слюнка и кръв. Така че О'Ръсел определено го бива повече във военните екшъни, още повече, че Трима крале, покрай количеството смешки и абсурдни ситуации, гарнирани с насилие, успя да прокара и няколко доста неудобни въпроса какво точно търсят американците в Ирак.
Но да не се отклоняваме - и Марк и Крисчън се справиха блестящо с ролите, особено последния. Двамата са братя, като Бейл е по-големия – наркоман и неудачник, който непрекъснато се забърква в скандали, проваляйки светлото бъдеще на по-малкия. Малко актьори могат да играят качествена отрепка, а при Бейл нещата дори стоят малко по-иначе, тъй като той има доста агресивна физика, и обикновено сме свикнали да го гледаме в доминиращи главни роли на корави мъжаги.
Финала е тривиален и предрешен още в началото, което пък носи известна доза спокойствие по време на филма, тъй като знаеш, че енда ще е хепи. Като цяло, The Fighter убедително се намества в категорията боксьорски екшън с драма елементи, но нищо повече. Момиче за милиони (2004) постави една бариера, която трудно ще бъде достигната скоро в този жанр.
Все пак, филма бих го гледал някой ден втори път, от което следва, че според моя перфектометър, бих му дал оценка 7 от 10.

Let Me in

Филма е римейк на шведския Let The Right One In от 2008 година, който пък е правен по книгата на Джон Айвиде Линдквист – незнаен лично за мен шведски автор.
Защо по дяволите се прави римейк на филм едва две години след оригинала, за мен остава загадка, и в момента свалям шведската версия, за да разбера.
Режисьор е Мат Рийвс, лично на мен познат от 1995-та, когато засне железопътно-спътниковия екшън Under Siege 2, с чаровния тогава побойник Стивън Сегал. Дали защото филма е римейк, или защото самия сценарии е оригинален, Рийвс се справя доста грамотно и успя да ме потопи в драмата на дванадесет годишното момче Оуен (Коди Смит Макфий), познат ми още от хлапето, което Виго Мортенсен водеше за ръчичка в постапокалиптичния The road.
Оуен е хилаво и чувствително дете, подтискано от липсата на баща в живота си, ежедневен тормоз на трима училищни бабаити и тоталната липса на приятел, с който да си каже две думи на кръст. Сцената пред огледалото с кухненски нож в ръка, в комбинация с телескопното му воайорство към съседката, тънко намеква в какъв социопат може да се превърне един ден това дете, ако нещата продължават по този невесел начин.
Един зимен ден обаче, в съседния апартамент се нанася чичко с момиченце на видима възраст също 12 години, и в живота на Оуен се появява лъч надежда. Аби (Клое Моретс), има склонността да ходи боса по асфлата, пардон снега, и още при първата им среща насаме в градинката пред блока, дава на Оуен да разбере, че те двамата приятели не може и не бива да бъдат.
Защо ще попитате, и ще сте прави – ами защото Аби е вампир, който по нейни думи от много дълго време е на 12 години, а чичкото с нея не й е баща, както повечето зрители биха си помислили, а просто приятел (любовник?), който и осигурява по един труп на седмица.
Преди да кажете – оффф, поредната вамп-бозица, с педофилски елемент, искам да ви плясна през ръцете като ви кажа, че филма наистина е оригинален, и доколкото може да се вярва на това, което съм чел, е номер 1 в листата на любимия ми автор Стивън Кинг за 2010-та. Умело манипулирайки със светлината и използвайки тънки снимачни трикове, Мат Рийвс се справя блестящо както във бруталните сцени, така и в чисто човешките такива. Уникалното във филма са именно контрастите – от една страна безрадостния свят на едно малко дете, без приятели, което за да не е самотно, се сприятелява със странно миришещото момиче, ходещо босо в снега при минус 15 градуса, без да задава излишни въпроси. За него е достатъчно просто да са приятели. От друга страна имаме бруталния и изпълнен с жажда за кръв свят на Аби, непрекъснатото скитане от град на град с цел оцеляване, и нейната също така студена самота.
Екшън сценита (преобръщането на колата) е заснета с леко напомняне на сцената с колата от Децата на хората с Клайв Оуен отпреди 5 години, но въпреки това не е точно преписана, за което Рийвс получава точка плюс от мен. Изобщо тук няма да видите ултра мега ефекти и зрелищни декапитации в стил Блейд, но въпреки това кръв се лее и то не малко. Все пак е филм за вампир, какво да има ако не кръв.
Филма ме накара да се замисля, колко устойчива е всъщност детската психика. Нещата, на които стана сведетел Оуен, спокойно биха могли да изпратят зрял човек в лудницата с лиги по брадичката. Въпреки, че Оуен постепенно достигна до истината за Аби, всяка негова стъпка към осъзнаването какво е всъщност тя, е болезнена и неприятна, но това, че е дете му помага да приеме нещата просто като факти. Приятелството е важно, това че Аби се нуждае от няколко литра кръв седмично, за да живее е просто страничен елемент.
Повече няма да разказвам, защото не искам да развалям кефа на който мисли да го гледа. Филма наистина си заслужава, а утре ще допълня дали шведския е по-добър.

П.П.
Лично на мен ми хареса повече римейка на американците. Може би защото гледах първо него, незнам. Шведския вариант също има своите положителни страни разбира се, но някак си не е сниман толкова качествено и ми дойде твърде скандинавски. Камерата някак си е прекалено статична, с лек уклон към дипломна работа по операторско майсторство. Ефектите са добри, даже много дорби, някак си натурални, което ги прави доста въздействащи.
Шведската вампирка играе по-добре, за разлика от момчето.
Атмосферата на 80-те години също е пресъздадена по-добре в шведския вариант, както и снега разбира се. Все пак в Швеция си е естествен

Вики Кристина Барселона

Дойде време и за поредното ревю. Този път ще навляза в по-дълбоки води с шедьовъра според някои на Уди Алън – Вики Кристина Барселона.
Много ми го рекламираха този филм, най-вече колежки. Трябваше да минат около две години, за да намеря сили и време да го гледам. Като чуя Уди Алън винаги имам едно на ум и две в гащите, а след като изгледах филма останах с нула на ум и нула в гащите...
За какво иде реч: две приятелки неразделни – Вики (Ребека Хол) и Кристина (Скарлет Йохансон) заминават на почивка в красивита Барселона. Вики е амбициозно сгодена за американски тиквеник, който си съставя план на деня още като си отвори очите сутрин, а Кристина е все още в търсенето на единствения.
Една вечер, в един ресторант, някъде из романтичните кътчета на огромния град, те се срещат с местен художник-естет, Хуан Антонио (Хавиер Бардем), който веднага им прави неустоимо предложение: да отидат с него в Овиедо (град, намиращ се на 892 км от Барса), където да се отдадат на два дни разюздан секс. Дотам ще пътуват с частния му самолет – щипка романтика, към директното му предложение. Вики е възмутена, за разлика от Кристина, на която и харесва мисълта, случайно срещнат човек на изкуството да и го тури. В крайна сметка и двете тръгват с него – все пак трябва да има филм, драги зрители...
Много ме подразни гласа зад кадър! Това по принцип си е запазена марка на филмите на Уди Алън – някой да ти обяснява какво изпитва героинята, защото ти си прекалено тъп, за да вникнеш в сложната душевност на персонажа. Ами да беше направил едно слайд шоу със снимки на героите, и някой да чете – хем някои лев ще се спести...
И така – тримцата пристигат в Овиедо и се започва: ресторанти, разходки, пейзажи на фона на въздесъщият глас зад кадър и щипка испанска китара. Кулминацията настъпва, когато Кристина и Хуан отиват в стаята му с намерение най-после да свършат това, заради което си дръпнах филма. Да ама греда драги зрители. На Кристина и става лошо, щото има язва... Значи ясно е, че на дядо Уди му харесва прясна женска плът – това недвусмислено го доказва самия кастинг. Но явно секс сцените е решил да ги запази за себе си, а на нас да остави само мисълта за тях. Значи във филм, в който основно се говори за ебане, и да не се покаже такова, е все едно във военен екшън да няма нито един убит. Ами тъпо е, дами и господа!
Да продължим нататък: Оказва се, че поведението на Хуан има своите причини, които се крият в бившата му жена – Мария Елена (Пенелопе Круз). Тя също е художничка, която буквално го е научила на основите в изобразителното изкуство – да рисува с мече, баданарка и от време на време с боси крака. Резултата е – зашеметяващи петна на Роршах, които странно защо много допадат и на двете американски моми, които неистово желаят да се отъркат в европейската култура. Е, в случай се отъркват в нещо друго ама нейсе...
Докато Кристина е на легло заради язвата, апетитите на Хуан за женска плът се насочват към приятелката й Вики - така де, гориво за самолета се набута, сметки за ресторанти и т.н, няма да остане са сухо я. След цял един ден прекаран в задушевни разговори без никакъв смисъл, Хуан обяснява на Вики за бившата си жена – колко той я е обичал и колко тя го е травмирала. Естествено това поражда вълна от съчувствие у Вики, и в края на краищата, тя се поддава на селския чат на Хуан. Секс сцена пак няма – а и за какво, тук става дума за възвишени неща, уважаеми чикиджии, ако искате секс – порно в нета бол!
И така след страхотно прекарания уикенд за едни, и наложителното лежане в легло поради здравословни проблеми за други, тройката се връща в Барселона, където Хуан удобно се прехвърля от Вики пак на Кристина, след като тя оздравява. Вики запазва в тайна малката си авантюра, която я топли в дългите самотни нощи, докато слуша стоновете на приятелката си от съседната стая. Кристина се нанася да живее при Хуан. Започва се сериозна връзка, в която всичко е хармонично и розово, до момента в който изневиделица се появавя Мария Елена (бившата на Хуан), която с неадекватен опит за самоубийство туря край на идилията.
След задължителното „Коя е тая и кво прави тука”, накрая Мария и Кристина се сприятеляват. Невероятно! Мария започва да учи Кристина как да снима по-добре, и двете дори се награбват едни светъл ден във фотолабораторията. Изобщо – мечта за всеки мъж – да го обичат две хубави жени, които нямат нищо против да легнат с него едновременно. Бозата става особено гъста, когато гласа зад кадър ни обяснява, че Кристина разбирате ли, се явява като свързващото звено в отношенията на Хуан и Мария Елена. Без нея, двамата ще се избият на втория ден, защото такива са хората на изкуството по дифолт – саможиви и неразбрани за обикновения простосмъртен.
Междувременно Вики не може да си избие от главата случката с Хуан, дори след като проекто-годеникът й си домъква задника чак от Америка, за да се порадва и той на Барселонските красоти ...
Края на филма няма да ви го разказвам, защото е толкова противно тъп, че не ми се занимава да търся подходящи епитети, с които да го оплюя. Не мога да проумея, как подобно нещо може изобщо да види бял свят, но определено това ще е последния филм на Уди Алън, който се прецаквам да гледам.

FASTER "Безпошадно"

А сега е време за последния мега екшън, с участието геологическото образование: Скалата!

Филма се нарича „Faster”, но кой знае защо е преведен „Безпощадно”, може би защото е безпощадно тъп... нямам идея. Естествено, стане ли дума са Скалата трябва да очакваме монументален екшън с геологически мащаби, но кой знае защо тук не е така.

За какво става въпрос: още в първия кадър ни е показан могъщият гръб на Дуейн Джонсън, с цел да разберем, че с тоя батко шега не бива. Осъден за 10 години по неизвестни засега причини, камерата го хваща в мига на неговото освобождаване. Въпреки това, баткото гледаше толкова зло, че просто не мога да си представя как ли е гледал когато са го вкарвали на вътре... За момент имаме стоп кадър и на екрана се изписва позивната “Driver” – ще рече грамадата е бивш шофьор на банда отрепки, обрали банка. Честите погледи на героя към черно бяла снимка, на която е изобразен самия той, плюс още един подобен нему тиквеник, дават да се разбере, че този човек (от снимката ) му е доста близък, и може би е убит, както и се оказва в последствие.

Оказах се прав – човекът от снимката е брат му, предаден и брутално заклан пред очите му от неизвестен лош негър. След успешния обир, групата е предадена от някакъв си информатор на полицията, след което е хваната по бели гащи в някаква къща и методично изпозастреляна. Скалата получава куршум в кратуната, но явно това е повече от недостатъчно да спре мъж като него.
И така след 10 години, прекарани на топло, нашия човек определено има за какво да мъсти, и започва да го прави в момента на излизането си от затвора. Още от портала се впуска в няколко километров спринт до местното гробище за коли, където го чака бранд ню возило, барабар с черно кожено яке и револевера от постера вътре. Добре оборудван, Скалата започва справедлива вендета, елиминирайки един по един лошковците, били така неблагоразумни да се забъркат с него. Няма да описвам подробно сцените на насилие – не са нищо особено. Ако очаквате хватки като „задушаващо тръшване” или „натиска на Скалата”, ще останете разочаровани. Всъщност ръкопашния бой е сведен до екзистенц минимума, с изключение на битката с лошия негър в кенефа на един бар, но пак е трудно да се нарече бой, защото негъра беше с нож, а Скалата с шило за трошене на лед, като цялата сцена трая около 20 секунди. Оказа се обаче, че с хладно оръжие не е толкова начетен, колкото с пистолет, та се наложи после да доубива негъра както си му е редът.

Докато Скалата налага справедливост обаче, по петите му е насъскан наемен убиец с комплекс на себедоказване, тъй като като малък е бил трудно подвижен. Въпросният тип живее идилично с красивата си руса приятелка Лили, като по цял ден практикува Йога и стрелба по шишета. Убиването на хора е нещо като негово хоби, и пича си има серизно оборудван гараж с всякакви огнестрелни оръжия плюс сребристо ферари, с което парадира стил. Няма да ви светна какво ще стане по-натам, защото няма да е интересно ако решите да гледате филма. Ще вметна само, че към края Скалата пак е гръмнат в тиквата и пак оцелява!!! Така е то...

Сцената която адски ме вбеси и ме накара да паузирам филма, за да изпуша една цигара на балкона е, когато Скалата се докопва до един от виновниците – разкаял се негър, станал пастор, проповядващ колко е хубаво да се прощава. И разбира се не го убива! Е айде стига бе драги зрители! Значи какво се получава? Единствено вярата в бога е достатъчна да те отърве от справедливия гняв на Скалата така ли? Напълно излишна религиозна вметка във филм за мускулеста буца, която първо стреля, после пита, а като не и хареса отговора пак стреля.
Нека отбележа и участието на Били Боб Тортън във филма – той играе деградирало ченге-наркоман, което се заема със скалния случай. Еми така става то, като изтървеш жена като кака Джоли...

Заключение – филма става за един път. Земеделски екшън, правен явно с цел реклама на стероидното скално туловище, няколко дървени престрелки и абсурдна гонка с коли. Няколкото хед-шота, които Скалата направи с револвера ще останат може би най-запомнящото се в лентата, въпреки, че вече съм се нагледал на доста такива, и честно казано, поредната пробита кофа трудно може да ме впечатли.

UNSTOPABLE (Неудържим)

Този филм ще го започна с цитат от мрежата: „Култовият тандем Тони Скот/Дензъл Уошингтън обединява усилия за пети път!”. Да, така е, обединяват усилията, за да треснат поредната кофа евтина драма върху изтормозените ни тикви. Ако не знаете, режисьора Тони Скот е брат на небезизвестния Ридли Скот, но за разлика от брат си, филмите на Тони се отличават с невероятна скука и предсказуемост, както и опит да се направи и от най-тъпата ситуация тежка драма. .
Такъв е случая и тук – самия постер на филма дава ясно и недвусмислено да се разбере, че ще гледаме филм за влак, обаче без Стивън Сегал в него. Ясно като зъбите на Дензъл Уошингтън в тунел е, че ще има инцидент, и този влак ще породи куп олеле-та и поразии. Естествено влака е пълен с хипер-мега токсична киселина, която а се разля – а е*а мамата на пейзажа. Самонатоварени с тежката мисия да спрат хилядите тонове желязо, движещи се с около 100 км/час, са двамата герои – Франк (Дензъл Уошингтън) и Уил (Крис пейн), въпреки изричните инструкции на таткото на Сам Уитуики – Кевин Дън, да не се намесват. Крис Пейн пък го знаем от Стар Трек – там караше космически кораб, тука локомотив – явно да управлява нещо го влече. За Дензъл няма какво да кажа, освен, че в този филм е паднал на промишлено ниво.
И така малко от сюжета: Дългият почти километър влак, най-спокойно си маневрира по коловозите, когато машиниста-дебелак решава да слезе в движение (влака маневрира много бавно – 10км/час) и да превключи ръчно някаква си стрелка там. Естествено после не успява да се качи, тъй като килцата са му в повечко а влака ускорява постепенно. Само не разбрах, защо държеше да се качи точно в локомотива, при усовие, че покрай него се изнизаха 30 + вагона . Все пак това е влак, който се движи все още бавно, и една каскада от вагон на вагон до локомотива не е нито невъзможна, нито кой знае колко трудна. Още повече, че влака се изниза пред погледа не само на виновния дебелак, но и пред 2ма негови колеги, които през цялото това време усърдно си бъркаха в носа….

От тук до края, както споменах по-горе – нещата са ясни. Влака е неудържим и опасен. За да стане по- драматично, насреща идва влак с дечица, които безгрижно си пеят песнички за влакчета. Франк и Уил пък са в друг влак (пак насрещен) и се включват в екшъна, след като техен колега-машинист с 28 годишен стаж не успява да спре еднокилометровата композиця, и загива в обърнатия си локомотив, който незнайно защо избухва като варел с петрол. Двамата разбира се имат лични драми – без това не може, иначе просто няма как да станат по-близки на зрителя. Дензъл има починала от рак съпрука, а Уил се е скарал с жена си за някаква дивотия. Изобщо, американците са способни от всяка идиотщина да направят драма, и от всяка малоумщина – геройство.
Няма да разказвам целия филм, може пък някой да поиска да го гледа. Само ще кажа, че ако очаквате хипер яка влакова катастрофа – такава няма. Има един помлян конски фургон (без конете вътре), сниман от 15 различни ъгъла и това е. Патетика...
А да, другото което много ме издразни е малоумното движение на камерата с цел да се придаде динамика на действието, едва ли не всяка секунда. За екшън сцените разбирам, ама защо по дяволите дори когато двамата машиниста просто си говорят, оператора върти тая камера, сякаш го ритат в главата и той се старае да се пази?
Казано накратко: „Неудържим” е неудържимо тъп филм за влак, базиран на действителен случай, в който няма нищо запомнящо се. Дензъл и Крис Пейн са взели по някой лев и всички са доволни…

Последният самурай

И така, време е да се опитам да анализирам нещо епично. Филм, който преди няколко години имаше сериозни претенции за Оскар, въпреки, че оскарите отдавна не са мерило за качество и това го знае всяко хлапе. Забелязва се една тенденция, през около две години, Холивуд да издрайфа някой псеводисторически епос с елементи на душевна драма. Повечето големи светила на американското кино вече се изявиха охотно на това поприще, оставяйки неизличима следа в паметта на милиони киномани. Спомнете си Мел Гибсън (Смело сърце), Ръсел Кроу (Гладиатор), Клайв Оуен (Робин Худ) и т.н. Време е и Г-н Четвърти юли – Том Круз да покаже какво може. Обаче имаме проблем – средновековните теми се поизчерпаха, римските такива също, остава какво? – ами самурайското поприще. В близките 20на години, поне аз не знам сериозен американски опит на тази тема, и ето, че идва време Том Круз да препаше сабята, превъплащавайки се в ролята на Американския капитан с гузна съвест Нейтън Олгрийн.
Филма започва доволно клиширано – Нейтън е бивш капитан от армията на САЩ, който е особено ефективен в асасинирането предимно на майки и деца с индианско потекло. Заварваме го да участва в някакъв евтин цирк, където обяснява на жадните за зрелища тълпи какво може пушката Уинчестер, като им стреля над главите! (ОМГ). Вследствие на гузната си съвест обаче, през повечето време е пиян като мотика, и комуникацията с него се осъществява на едносрично ниво.
Един слънчев ден обаче, група японци му отправят неустоимо предложение: да замине за страната на изгряващото слънце, с цел да обучи армията им да се бие с огнестрелни оръжия, тък като от няколко години местен злодей Кацумото (Кен Уатанабе) е вдигнал бунт и по техните думи – коли и беси. Защо от всички възможни офицери със славно минало, с които разполага САЩ, японците се спряха точно на този деградирал тип, лично за мен остава загадка, но явно богатата филмова кариера на Круз е натежала в случая.
След клиширана сцена на отрицание (намерете си друг), Нейтън се качва на кораба с бутилка в джоба, револвер в сандъка и речник на чуждите думи в ръка, готов за нови приключения...

Още със стъпването си на японска земя, става ясно, че наличната японска армия е гола-вода, и нашия герой ще трябва да впрегне всичките си бойни и педагогически умения да направи от бойците нещо различно от пушечно месо. В случая термина „пушечно месо” е неподходящ, тъй като бунтовните самураи се бият основно с мечове и стрели, като това е натъртено неколкократно във филма.
За играта на Том Круз мисля да не казвам нищо. Все пак е добър актьор, с опит зад гърба си и даде от себе си каквото трябваше да даде. Още повече, че тази роля е следващия му генерален опит за Оскар, след Джери Магуайър, няколко години по-рано, когато се размина на косъм. Доколкото знам, за да се слее по-добре с героя си е посещавал тренировки по кендо и т.н. Апропо - това е един ог големите плюсове на Американското кино – техническата част се изпипва перфектно, и Круз стои убедително с меч в ръка.

И така, капитан Олгрийн се заема сериозно със задачата си на инструктор, като дори прави малоумна демонстрация колко неподготвени са японските кадети. В просташки преекспонирана сцена, той кара произволен редник да се опита да го уцели от 10 метра с пушка, като обещава да не мърда!!! Редника разбира се пропуска, и как иначе, нали щеше да има абсурден финал в 20тата минута, ако Круз беше получил куршум в тиквата. Как пък не направиха някой такъв филм с неочакван обрат – в 15тата минута примерно, главния герой да бъде убит от нелеп инцидент (както често се случва в живота), и задачата му да се поеме от някой друг...
След убедителната демонстрация, и с поглед тип „С мене не се ебавайте”, Круз налага своя методика на обучение, въпреки обречената на провал кауза. Идва момента на битка с бунтовниците в една рехава горичка, където тезата на капитана е доказана убедително – всички са брутално изклани, а самия капитан пленен. Сцената с пленяването му също заслужава внимание – останал без патрони, но въоръжен със знаме, чиято дръжка ползва като копие, Круз успява да задържи на разстояние 5-6 самураи, чиято основна цел в живота е убиването именно на такива като него. С това си действие той успява да впечтали лидера Кацумото, който виждайки в него олицетворение на тигър, пощадява живота му...

Започва период на пленничество за нашия герой. Тук е мястото да кажа някой суперлатив за Кен Уатанабе (Кацумото) и той е: супер! Много добро превъплащение. Кацумото за разлика от Нейтън е естествен и стои добре на мястото си. Съчетанието между безмилостен воин и изтънчен любител на поезията е добре миксирано, но това в никакъв случай не трябва да се приписва, като заслуга на режисьора!
Започва постепенно аклиматизиране на нашия герой към япоснкия бит и култура. На първо място трябва да се научи, че да влезеш в нечий дом, кален като прасе е груба селска проява. Второто, което усвоява е, че не е зле поне веднъж седмично да се изкъпеш, за да не вониш на коч. И третото е - изкуството на меча. Е как иначе! Изобщо Том Круз се оказва удвително възприемчив. В рамките на една зима (около 4 месеца) той успява да научи японски, да свали местна вдовица именно той е убил с дръжката на знамето (виж по-горе), както и да овладее меча на ниво майстор! Сцената когато беше пребит като куче от японския майстор на меча още веднъж дава да се разбере, че Круз е убер кораво копеле, с което не можеш да се бъзикаш. В типично американски стил, режисьора бърза да покаже какво е научил надараеният капитан при схватките с нинджите. Вследствие на усилени 3 месечни тренировки, нашего брата успява да се справи успешно с няколко нинджи, без значение, че това са най-елитните убийци в Япония дори и днес. Явно алкохола, съчетан с гузна съвест и магарешки инат са ключ към успеха на всяко едно поприще.

Но да се върнем на идеята на филма обаче: оказва се, че бунтовниците съвсем не са такива зверове, каквито биват изкарвани, а са просто хора, които искат да водят аграрно съществуване, отхвърляйки категорично западните нововъведения и привички в бита. Кацумото е близък с императора (бивш негов учител), който е представен от едно неориентирано момче, подвластно на интригите на двуличните си министри. В крайна сметка, напролет Круз е освободен и се нагърбва с мисията да намери дипломатическо разрешение на конфликта. Кацумото дори се явява в местния „парламент” с опит да бъде изслушан, но бива подло предаден и хвърлен в затвора. Междувременно група местни главорези се пробват да декапитират Круз, при което следва безмозъчна сцена на тяхното брутално посичане от същия. Не мога да не коментирам тази сцена по-подробно, защото точно тя тотално ме разсмя и същевременно отврати от филма. Значи какво се случва: посред нощ Круз е наобиколен от 4-5ма въоръжени с мечове главорези, чието единствено желание, е да го разфасоват както се полага. Нашият капитан е без оръжие. Въпреки това, с няколко бързи, снимани от близък план движения, той се сдобива с оръжието на един от похитителите си, и успява да ги изтреби като хлебарки за има-няма 10 секунди. Дотук добре. Да допуснем, че е много добър с меча нали – все пак 4 месеца живее с орлите и само това прави. Следва близък план на замислената му физиономия и пак повторение на същата сцена на забавен каданс. Да видим как точно стана всичко! Добре бе, ама това не е мач на плейофите мамка му. Няма нужда! Още повече, че не видяхме кой знае какво, а просто съвкупност от заучени с репетиции движения, които нямат нищо общо с изкуството на самурайския бой. Сцената напомня (а можи би от там е изплагиатствана) на "Седемте самураи" на Куросава – момента на двубоя, когато търсеха самураи-доброволци да пазят селото от лошите. Но там Куросава нарочно снима два пъти подред една и съща сцена (без каданс), с цел наистина да видим движението, защото всичко става наистина много бързо, докато тук това е просто рекламно клипче, което добре се вписва в трейлъра...
Нататък вече нещата са ясни, Кацумото бива героично освободен, кап. Нейтън се присъединява към него, съпричастен на драмата му, и така назрява момента на финалната битка във филма. Старите традиции и порядки – срешу западната отрова. Шепа смели мъже, срещу пълчища врагове. Круз като особено вещ в мащабните бойни действия бързо съставя план, как точно да се даде порядъчен отпор на пушки и артилерия с коне, мечове и викове ура. Нищо че Кацумото е именно учител по бойни изкуства - той просто не разбира от тия работи

Самата битка е режисирана невероятно зле. Хореографията на бойната тактика е супер малоумна и неправдоподобна. Лошите дават предупредителен залп с артилерията, след което оставят бунтовниците да се изтеглят зад близкия хълм, където да устроят подходяща засада за клане от упор! След което, лошите настъпват, радвайки се на лесно спечелената победа, при условие, че и на олигофрен е ясно, че ги чака нещо недобро. Не ми е ясно, защо при толкова много милиони, похарчени за подобна продукция, не се отдели някой лев за наемане на експерт по военна тактика и стратегия, за да не се излага режисьора като кифладжия. Отделни елементи от самата битка като разсичането на две на пушка от самия Круз няма да коментирам...
Следва финална трогателна атака. Круз, Кацумото и няколко ветерана се впускат отчаяно към картечниците (Гатлинг) и оръдията, стараейки се да умрат с чест. Разбира се всички второстепенни персонажи за отстреляни като патици на стрелбище, с изключение на главните герои в този епос. И тук идва черешката на тортата – в случая – коричката на бозата – Круз оживява колеги!!! Въпреки множеството огнестрелни рани по целия торс, и съмнителната медицина по онова време, нашият корав капитан, леко накуцвайки, но с неутешим пламък в очите, се явява пред императора, носейки му меча на Кацумото.
( а как го допускат до императора с меч, оставям на по-умните от мен да преценят). След което се отдава на селска идилия в планините с вдовицата на убития от него воин...
Ами това е в общи линии филма. Позволих си да го разкажа целия, защото е старичък вече, и повечето хора са го гледали. Да не говорим, че за средно интелигентен киноман като мен, нещата са ясни още на 5-тата минута и всичко останало са просто детайли. Филма долколкото си спомням имаше 5 номаинации за Оскар и не взе нито един (може и да греша). Беше издухан от Властелина – Завръщането на краля.
Лично за мен, заслужава Златна малинка! Скъпа мелодрама, заснета в екзотична Япония, плюс любимеца на куцо и сакато Том Круз, не е рецепта за небивал успех.
Филма е гледаем точно един път – колкото да разбереш, че няма смисъл да го гледаш отново, защото няма нищо в него, което да си заслужава повторно гледане. И за да може разбира се, да се напише подобен анализ