А сега е време за последния мега екшън, с участието геологическото образование: Скалата!
Филма се нарича „Faster”, но кой знае защо е преведен „Безпощадно”, може би защото е безпощадно тъп... нямам идея. Естествено, стане ли дума са Скалата трябва да очакваме монументален екшън с геологически мащаби, но кой знае защо тук не е така.
За какво става въпрос: още в първия кадър ни е показан могъщият гръб на Дуейн Джонсън, с цел да разберем, че с тоя батко шега не бива. Осъден за 10 години по неизвестни засега причини, камерата го хваща в мига на неговото освобождаване. Въпреки това, баткото гледаше толкова зло, че просто не мога да си представя как ли е гледал когато са го вкарвали на вътре... За момент имаме стоп кадър и на екрана се изписва позивната “Driver” – ще рече грамадата е бивш шофьор на банда отрепки, обрали банка. Честите погледи на героя към черно бяла снимка, на която е изобразен самия той, плюс още един подобен нему тиквеник, дават да се разбере, че този човек (от снимката ) му е доста близък, и може би е убит, както и се оказва в последствие.
Оказах се прав – човекът от снимката е брат му, предаден и брутално заклан пред очите му от неизвестен лош негър. След успешния обир, групата е предадена от някакъв си информатор на полицията, след което е хваната по бели гащи в някаква къща и методично изпозастреляна. Скалата получава куршум в кратуната, но явно това е повече от недостатъчно да спре мъж като него.
И така след 10 години, прекарани на топло, нашия човек определено има за какво да мъсти, и започва да го прави в момента на излизането си от затвора. Още от портала се впуска в няколко километров спринт до местното гробище за коли, където го чака бранд ню возило, барабар с черно кожено яке и револевера от постера вътре. Добре оборудван, Скалата започва справедлива вендета, елиминирайки един по един лошковците, били така неблагоразумни да се забъркат с него. Няма да описвам подробно сцените на насилие – не са нищо особено. Ако очаквате хватки като „задушаващо тръшване” или „натиска на Скалата”, ще останете разочаровани. Всъщност ръкопашния бой е сведен до екзистенц минимума, с изключение на битката с лошия негър в кенефа на един бар, но пак е трудно да се нарече бой, защото негъра беше с нож, а Скалата с шило за трошене на лед, като цялата сцена трая около 20 секунди. Оказа се обаче, че с хладно оръжие не е толкова начетен, колкото с пистолет, та се наложи после да доубива негъра както си му е редът.
Докато Скалата налага справедливост обаче, по петите му е насъскан наемен убиец с комплекс на себедоказване, тъй като като малък е бил трудно подвижен. Въпросният тип живее идилично с красивата си руса приятелка Лили, като по цял ден практикува Йога и стрелба по шишета. Убиването на хора е нещо като негово хоби, и пича си има серизно оборудван гараж с всякакви огнестрелни оръжия плюс сребристо ферари, с което парадира стил. Няма да ви светна какво ще стане по-натам, защото няма да е интересно ако решите да гледате филма. Ще вметна само, че към края Скалата пак е гръмнат в тиквата и пак оцелява!!! Така е то...
Сцената която адски ме вбеси и ме накара да паузирам филма, за да изпуша една цигара на балкона е, когато Скалата се докопва до един от виновниците – разкаял се негър, станал пастор, проповядващ колко е хубаво да се прощава. И разбира се не го убива! Е айде стига бе драги зрители! Значи какво се получава? Единствено вярата в бога е достатъчна да те отърве от справедливия гняв на Скалата така ли? Напълно излишна религиозна вметка във филм за мускулеста буца, която първо стреля, после пита, а като не и хареса отговора пак стреля.
Нека отбележа и участието на Били Боб Тортън във филма – той играе деградирало ченге-наркоман, което се заема със скалния случай. Еми така става то, като изтървеш жена като кака Джоли...
Заключение – филма става за един път. Земеделски екшън, правен явно с цел реклама на стероидното скално туловище, няколко дървени престрелки и абсурдна гонка с коли. Няколкото хед-шота, които Скалата направи с револвера ще останат може би най-запомнящото се в лентата, въпреки, че вече съм се нагледал на доста такива, и честно казано, поредната пробита кофа трудно може да ме впечатли.
събота, 19 февруари 2011 г.
понеделник, 7 февруари 2011 г.
UNSTOPABLE (Неудържим)
Този филм ще го започна с цитат от мрежата: „Култовият тандем Тони Скот/Дензъл Уошингтън обединява усилия за пети път!”. Да, така е, обединяват усилията, за да треснат поредната кофа евтина драма върху изтормозените ни тикви. Ако не знаете, режисьора Тони Скот е брат на небезизвестния Ридли Скот, но за разлика от брат си, филмите на Тони се отличават с невероятна скука и предсказуемост, както и опит да се направи и от най-тъпата ситуация тежка драма. .
Такъв е случая и тук – самия постер на филма дава ясно и недвусмислено да се разбере, че ще гледаме филм за влак, обаче без Стивън Сегал в него. Ясно като зъбите на Дензъл Уошингтън в тунел е, че ще има инцидент, и този влак ще породи куп олеле-та и поразии. Естествено влака е пълен с хипер-мега токсична киселина, която а се разля – а е*а мамата на пейзажа. Самонатоварени с тежката мисия да спрат хилядите тонове желязо, движещи се с около 100 км/час, са двамата герои – Франк (Дензъл Уошингтън) и Уил (Крис пейн), въпреки изричните инструкции на таткото на Сам Уитуики – Кевин Дън, да не се намесват. Крис Пейн пък го знаем от Стар Трек – там караше космически кораб, тука локомотив – явно да управлява нещо го влече. За Дензъл няма какво да кажа, освен, че в този филм е паднал на промишлено ниво.
И така малко от сюжета: Дългият почти километър влак, най-спокойно си маневрира по коловозите, когато машиниста-дебелак решава да слезе в движение (влака маневрира много бавно – 10км/час) и да превключи ръчно някаква си стрелка там. Естествено после не успява да се качи, тъй като килцата са му в повечко а влака ускорява постепенно. Само не разбрах, защо държеше да се качи точно в локомотива, при усовие, че покрай него се изнизаха 30 + вагона . Все пак това е влак, който се движи все още бавно, и една каскада от вагон на вагон до локомотива не е нито невъзможна, нито кой знае колко трудна. Още повече, че влака се изниза пред погледа не само на виновния дебелак, но и пред 2ма негови колеги, които през цялото това време усърдно си бъркаха в носа….
От тук до края, както споменах по-горе – нещата са ясни. Влака е неудържим и опасен. За да стане по- драматично, насреща идва влак с дечица, които безгрижно си пеят песнички за влакчета. Франк и Уил пък са в друг влак (пак насрещен) и се включват в екшъна, след като техен колега-машинист с 28 годишен стаж не успява да спре еднокилометровата композиця, и загива в обърнатия си локомотив, който незнайно защо избухва като варел с петрол. Двамата разбира се имат лични драми – без това не може, иначе просто няма как да станат по-близки на зрителя. Дензъл има починала от рак съпрука, а Уил се е скарал с жена си за някаква дивотия. Изобщо, американците са способни от всяка идиотщина да направят драма, и от всяка малоумщина – геройство.
Няма да разказвам целия филм, може пък някой да поиска да го гледа. Само ще кажа, че ако очаквате хипер яка влакова катастрофа – такава няма. Има един помлян конски фургон (без конете вътре), сниман от 15 различни ъгъла и това е. Патетика...
А да, другото което много ме издразни е малоумното движение на камерата с цел да се придаде динамика на действието, едва ли не всяка секунда. За екшън сцените разбирам, ама защо по дяволите дори когато двамата машиниста просто си говорят, оператора върти тая камера, сякаш го ритат в главата и той се старае да се пази?
Казано накратко: „Неудържим” е неудържимо тъп филм за влак, базиран на действителен случай, в който няма нищо запомнящо се. Дензъл и Крис Пейн са взели по някой лев и всички са доволни…
Такъв е случая и тук – самия постер на филма дава ясно и недвусмислено да се разбере, че ще гледаме филм за влак, обаче без Стивън Сегал в него. Ясно като зъбите на Дензъл Уошингтън в тунел е, че ще има инцидент, и този влак ще породи куп олеле-та и поразии. Естествено влака е пълен с хипер-мега токсична киселина, която а се разля – а е*а мамата на пейзажа. Самонатоварени с тежката мисия да спрат хилядите тонове желязо, движещи се с около 100 км/час, са двамата герои – Франк (Дензъл Уошингтън) и Уил (Крис пейн), въпреки изричните инструкции на таткото на Сам Уитуики – Кевин Дън, да не се намесват. Крис Пейн пък го знаем от Стар Трек – там караше космически кораб, тука локомотив – явно да управлява нещо го влече. За Дензъл няма какво да кажа, освен, че в този филм е паднал на промишлено ниво.
И така малко от сюжета: Дългият почти километър влак, най-спокойно си маневрира по коловозите, когато машиниста-дебелак решава да слезе в движение (влака маневрира много бавно – 10км/час) и да превключи ръчно някаква си стрелка там. Естествено после не успява да се качи, тъй като килцата са му в повечко а влака ускорява постепенно. Само не разбрах, защо държеше да се качи точно в локомотива, при усовие, че покрай него се изнизаха 30 + вагона . Все пак това е влак, който се движи все още бавно, и една каскада от вагон на вагон до локомотива не е нито невъзможна, нито кой знае колко трудна. Още повече, че влака се изниза пред погледа не само на виновния дебелак, но и пред 2ма негови колеги, които през цялото това време усърдно си бъркаха в носа….
От тук до края, както споменах по-горе – нещата са ясни. Влака е неудържим и опасен. За да стане по- драматично, насреща идва влак с дечица, които безгрижно си пеят песнички за влакчета. Франк и Уил пък са в друг влак (пак насрещен) и се включват в екшъна, след като техен колега-машинист с 28 годишен стаж не успява да спре еднокилометровата композиця, и загива в обърнатия си локомотив, който незнайно защо избухва като варел с петрол. Двамата разбира се имат лични драми – без това не може, иначе просто няма как да станат по-близки на зрителя. Дензъл има починала от рак съпрука, а Уил се е скарал с жена си за някаква дивотия. Изобщо, американците са способни от всяка идиотщина да направят драма, и от всяка малоумщина – геройство.
Няма да разказвам целия филм, може пък някой да поиска да го гледа. Само ще кажа, че ако очаквате хипер яка влакова катастрофа – такава няма. Има един помлян конски фургон (без конете вътре), сниман от 15 различни ъгъла и това е. Патетика...
А да, другото което много ме издразни е малоумното движение на камерата с цел да се придаде динамика на действието, едва ли не всяка секунда. За екшън сцените разбирам, ама защо по дяволите дори когато двамата машиниста просто си говорят, оператора върти тая камера, сякаш го ритат в главата и той се старае да се пази?
Казано накратко: „Неудържим” е неудържимо тъп филм за влак, базиран на действителен случай, в който няма нищо запомнящо се. Дензъл и Крис Пейн са взели по някой лев и всички са доволни…
четвъртък, 3 февруари 2011 г.
Последният самурай
И така, време е да се опитам да анализирам нещо епично. Филм, който преди няколко години имаше сериозни претенции за Оскар, въпреки, че оскарите отдавна не са мерило за качество и това го знае всяко хлапе. Забелязва се една тенденция, през около две години, Холивуд да издрайфа някой псеводисторически епос с елементи на душевна драма. Повечето големи светила на американското кино вече се изявиха охотно на това поприще, оставяйки неизличима следа в паметта на милиони киномани. Спомнете си Мел Гибсън (Смело сърце), Ръсел Кроу (Гладиатор), Клайв Оуен (Робин Худ) и т.н. Време е и Г-н Четвърти юли – Том Круз да покаже какво може. Обаче имаме проблем – средновековните теми се поизчерпаха, римските такива също, остава какво? – ами самурайското поприще. В близките 20на години, поне аз не знам сериозен американски опит на тази тема, и ето, че идва време Том Круз да препаше сабята, превъплащавайки се в ролята на Американския капитан с гузна съвест Нейтън Олгрийн.
Филма започва доволно клиширано – Нейтън е бивш капитан от армията на САЩ, който е особено ефективен в асасинирането предимно на майки и деца с индианско потекло. Заварваме го да участва в някакъв евтин цирк, където обяснява на жадните за зрелища тълпи какво може пушката Уинчестер, като им стреля над главите! (ОМГ). Вследствие на гузната си съвест обаче, през повечето време е пиян като мотика, и комуникацията с него се осъществява на едносрично ниво.
Един слънчев ден обаче, група японци му отправят неустоимо предложение: да замине за страната на изгряващото слънце, с цел да обучи армията им да се бие с огнестрелни оръжия, тък като от няколко години местен злодей Кацумото (Кен Уатанабе) е вдигнал бунт и по техните думи – коли и беси. Защо от всички възможни офицери със славно минало, с които разполага САЩ, японците се спряха точно на този деградирал тип, лично за мен остава загадка, но явно богатата филмова кариера на Круз е натежала в случая.
След клиширана сцена на отрицание (намерете си друг), Нейтън се качва на кораба с бутилка в джоба, револвер в сандъка и речник на чуждите думи в ръка, готов за нови приключения...
Още със стъпването си на японска земя, става ясно, че наличната японска армия е гола-вода, и нашия герой ще трябва да впрегне всичките си бойни и педагогически умения да направи от бойците нещо различно от пушечно месо. В случая термина „пушечно месо” е неподходящ, тъй като бунтовните самураи се бият основно с мечове и стрели, като това е натъртено неколкократно във филма.
За играта на Том Круз мисля да не казвам нищо. Все пак е добър актьор, с опит зад гърба си и даде от себе си каквото трябваше да даде. Още повече, че тази роля е следващия му генерален опит за Оскар, след Джери Магуайър, няколко години по-рано, когато се размина на косъм. Доколкото знам, за да се слее по-добре с героя си е посещавал тренировки по кендо и т.н. Апропо - това е един ог големите плюсове на Американското кино – техническата част се изпипва перфектно, и Круз стои убедително с меч в ръка.
И така, капитан Олгрийн се заема сериозно със задачата си на инструктор, като дори прави малоумна демонстрация колко неподготвени са японските кадети. В просташки преекспонирана сцена, той кара произволен редник да се опита да го уцели от 10 метра с пушка, като обещава да не мърда!!! Редника разбира се пропуска, и как иначе, нали щеше да има абсурден финал в 20тата минута, ако Круз беше получил куршум в тиквата. Как пък не направиха някой такъв филм с неочакван обрат – в 15тата минута примерно, главния герой да бъде убит от нелеп инцидент (както често се случва в живота), и задачата му да се поеме от някой друг...
След убедителната демонстрация, и с поглед тип „С мене не се ебавайте”, Круз налага своя методика на обучение, въпреки обречената на провал кауза. Идва момента на битка с бунтовниците в една рехава горичка, където тезата на капитана е доказана убедително – всички са брутално изклани, а самия капитан пленен. Сцената с пленяването му също заслужава внимание – останал без патрони, но въоръжен със знаме, чиято дръжка ползва като копие, Круз успява да задържи на разстояние 5-6 самураи, чиято основна цел в живота е убиването именно на такива като него. С това си действие той успява да впечтали лидера Кацумото, който виждайки в него олицетворение на тигър, пощадява живота му...
Започва период на пленничество за нашия герой. Тук е мястото да кажа някой суперлатив за Кен Уатанабе (Кацумото) и той е: супер! Много добро превъплащение. Кацумото за разлика от Нейтън е естествен и стои добре на мястото си. Съчетанието между безмилостен воин и изтънчен любител на поезията е добре миксирано, но това в никакъв случай не трябва да се приписва, като заслуга на режисьора!
Започва постепенно аклиматизиране на нашия герой към япоснкия бит и култура. На първо място трябва да се научи, че да влезеш в нечий дом, кален като прасе е груба селска проява. Второто, което усвоява е, че не е зле поне веднъж седмично да се изкъпеш, за да не вониш на коч. И третото е - изкуството на меча. Е как иначе! Изобщо Том Круз се оказва удвително възприемчив. В рамките на една зима (около 4 месеца) той успява да научи японски, да свали местна вдовица именно той е убил с дръжката на знамето (виж по-горе), както и да овладее меча на ниво майстор! Сцената когато беше пребит като куче от японския майстор на меча още веднъж дава да се разбере, че Круз е убер кораво копеле, с което не можеш да се бъзикаш. В типично американски стил, режисьора бърза да покаже какво е научил надараеният капитан при схватките с нинджите. Вследствие на усилени 3 месечни тренировки, нашего брата успява да се справи успешно с няколко нинджи, без значение, че това са най-елитните убийци в Япония дори и днес. Явно алкохола, съчетан с гузна съвест и магарешки инат са ключ към успеха на всяко едно поприще.
Но да се върнем на идеята на филма обаче: оказва се, че бунтовниците съвсем не са такива зверове, каквито биват изкарвани, а са просто хора, които искат да водят аграрно съществуване, отхвърляйки категорично западните нововъведения и привички в бита. Кацумото е близък с императора (бивш негов учител), който е представен от едно неориентирано момче, подвластно на интригите на двуличните си министри. В крайна сметка, напролет Круз е освободен и се нагърбва с мисията да намери дипломатическо разрешение на конфликта. Кацумото дори се явява в местния „парламент” с опит да бъде изслушан, но бива подло предаден и хвърлен в затвора. Междувременно група местни главорези се пробват да декапитират Круз, при което следва безмозъчна сцена на тяхното брутално посичане от същия. Не мога да не коментирам тази сцена по-подробно, защото точно тя тотално ме разсмя и същевременно отврати от филма. Значи какво се случва: посред нощ Круз е наобиколен от 4-5ма въоръжени с мечове главорези, чието единствено желание, е да го разфасоват както се полага. Нашият капитан е без оръжие. Въпреки това, с няколко бързи, снимани от близък план движения, той се сдобива с оръжието на един от похитителите си, и успява да ги изтреби като хлебарки за има-няма 10 секунди. Дотук добре. Да допуснем, че е много добър с меча нали – все пак 4 месеца живее с орлите и само това прави. Следва близък план на замислената му физиономия и пак повторение на същата сцена на забавен каданс. Да видим как точно стана всичко! Добре бе, ама това не е мач на плейофите мамка му. Няма нужда! Още повече, че не видяхме кой знае какво, а просто съвкупност от заучени с репетиции движения, които нямат нищо общо с изкуството на самурайския бой. Сцената напомня (а можи би от там е изплагиатствана) на "Седемте самураи" на Куросава – момента на двубоя, когато търсеха самураи-доброволци да пазят селото от лошите. Но там Куросава нарочно снима два пъти подред една и съща сцена (без каданс), с цел наистина да видим движението, защото всичко става наистина много бързо, докато тук това е просто рекламно клипче, което добре се вписва в трейлъра...
Нататък вече нещата са ясни, Кацумото бива героично освободен, кап. Нейтън се присъединява към него, съпричастен на драмата му, и така назрява момента на финалната битка във филма. Старите традиции и порядки – срешу западната отрова. Шепа смели мъже, срещу пълчища врагове. Круз като особено вещ в мащабните бойни действия бързо съставя план, как точно да се даде порядъчен отпор на пушки и артилерия с коне, мечове и викове ура. Нищо че Кацумото е именно учител по бойни изкуства - той просто не разбира от тия работи
Самата битка е режисирана невероятно зле. Хореографията на бойната тактика е супер малоумна и неправдоподобна. Лошите дават предупредителен залп с артилерията, след което оставят бунтовниците да се изтеглят зад близкия хълм, където да устроят подходяща засада за клане от упор! След което, лошите настъпват, радвайки се на лесно спечелената победа, при условие, че и на олигофрен е ясно, че ги чака нещо недобро. Не ми е ясно, защо при толкова много милиони, похарчени за подобна продукция, не се отдели някой лев за наемане на експерт по военна тактика и стратегия, за да не се излага режисьора като кифладжия. Отделни елементи от самата битка като разсичането на две на пушка от самия Круз няма да коментирам...
Следва финална трогателна атака. Круз, Кацумото и няколко ветерана се впускат отчаяно към картечниците (Гатлинг) и оръдията, стараейки се да умрат с чест. Разбира се всички второстепенни персонажи за отстреляни като патици на стрелбище, с изключение на главните герои в този епос. И тук идва черешката на тортата – в случая – коричката на бозата – Круз оживява колеги!!! Въпреки множеството огнестрелни рани по целия торс, и съмнителната медицина по онова време, нашият корав капитан, леко накуцвайки, но с неутешим пламък в очите, се явява пред императора, носейки му меча на Кацумото.
( а как го допускат до императора с меч, оставям на по-умните от мен да преценят). След което се отдава на селска идилия в планините с вдовицата на убития от него воин...
Ами това е в общи линии филма. Позволих си да го разкажа целия, защото е старичък вече, и повечето хора са го гледали. Да не говорим, че за средно интелигентен киноман като мен, нещата са ясни още на 5-тата минута и всичко останало са просто детайли. Филма долколкото си спомням имаше 5 номаинации за Оскар и не взе нито един (може и да греша). Беше издухан от Властелина – Завръщането на краля.
Лично за мен, заслужава Златна малинка! Скъпа мелодрама, заснета в екзотична Япония, плюс любимеца на куцо и сакато Том Круз, не е рецепта за небивал успех.
Филма е гледаем точно един път – колкото да разбереш, че няма смисъл да го гледаш отново, защото няма нищо в него, което да си заслужава повторно гледане. И за да може разбира се, да се напише подобен анализ
Филма започва доволно клиширано – Нейтън е бивш капитан от армията на САЩ, който е особено ефективен в асасинирането предимно на майки и деца с индианско потекло. Заварваме го да участва в някакъв евтин цирк, където обяснява на жадните за зрелища тълпи какво може пушката Уинчестер, като им стреля над главите! (ОМГ). Вследствие на гузната си съвест обаче, през повечето време е пиян като мотика, и комуникацията с него се осъществява на едносрично ниво.
Един слънчев ден обаче, група японци му отправят неустоимо предложение: да замине за страната на изгряващото слънце, с цел да обучи армията им да се бие с огнестрелни оръжия, тък като от няколко години местен злодей Кацумото (Кен Уатанабе) е вдигнал бунт и по техните думи – коли и беси. Защо от всички възможни офицери със славно минало, с които разполага САЩ, японците се спряха точно на този деградирал тип, лично за мен остава загадка, но явно богатата филмова кариера на Круз е натежала в случая.
След клиширана сцена на отрицание (намерете си друг), Нейтън се качва на кораба с бутилка в джоба, револвер в сандъка и речник на чуждите думи в ръка, готов за нови приключения...
Още със стъпването си на японска земя, става ясно, че наличната японска армия е гола-вода, и нашия герой ще трябва да впрегне всичките си бойни и педагогически умения да направи от бойците нещо различно от пушечно месо. В случая термина „пушечно месо” е неподходящ, тъй като бунтовните самураи се бият основно с мечове и стрели, като това е натъртено неколкократно във филма.
За играта на Том Круз мисля да не казвам нищо. Все пак е добър актьор, с опит зад гърба си и даде от себе си каквото трябваше да даде. Още повече, че тази роля е следващия му генерален опит за Оскар, след Джери Магуайър, няколко години по-рано, когато се размина на косъм. Доколкото знам, за да се слее по-добре с героя си е посещавал тренировки по кендо и т.н. Апропо - това е един ог големите плюсове на Американското кино – техническата част се изпипва перфектно, и Круз стои убедително с меч в ръка.
И така, капитан Олгрийн се заема сериозно със задачата си на инструктор, като дори прави малоумна демонстрация колко неподготвени са японските кадети. В просташки преекспонирана сцена, той кара произволен редник да се опита да го уцели от 10 метра с пушка, като обещава да не мърда!!! Редника разбира се пропуска, и как иначе, нали щеше да има абсурден финал в 20тата минута, ако Круз беше получил куршум в тиквата. Как пък не направиха някой такъв филм с неочакван обрат – в 15тата минута примерно, главния герой да бъде убит от нелеп инцидент (както често се случва в живота), и задачата му да се поеме от някой друг...
След убедителната демонстрация, и с поглед тип „С мене не се ебавайте”, Круз налага своя методика на обучение, въпреки обречената на провал кауза. Идва момента на битка с бунтовниците в една рехава горичка, където тезата на капитана е доказана убедително – всички са брутално изклани, а самия капитан пленен. Сцената с пленяването му също заслужава внимание – останал без патрони, но въоръжен със знаме, чиято дръжка ползва като копие, Круз успява да задържи на разстояние 5-6 самураи, чиято основна цел в живота е убиването именно на такива като него. С това си действие той успява да впечтали лидера Кацумото, който виждайки в него олицетворение на тигър, пощадява живота му...
Започва период на пленничество за нашия герой. Тук е мястото да кажа някой суперлатив за Кен Уатанабе (Кацумото) и той е: супер! Много добро превъплащение. Кацумото за разлика от Нейтън е естествен и стои добре на мястото си. Съчетанието между безмилостен воин и изтънчен любител на поезията е добре миксирано, но това в никакъв случай не трябва да се приписва, като заслуга на режисьора!
Започва постепенно аклиматизиране на нашия герой към япоснкия бит и култура. На първо място трябва да се научи, че да влезеш в нечий дом, кален като прасе е груба селска проява. Второто, което усвоява е, че не е зле поне веднъж седмично да се изкъпеш, за да не вониш на коч. И третото е - изкуството на меча. Е как иначе! Изобщо Том Круз се оказва удвително възприемчив. В рамките на една зима (около 4 месеца) той успява да научи японски, да свали местна вдовица именно той е убил с дръжката на знамето (виж по-горе), както и да овладее меча на ниво майстор! Сцената когато беше пребит като куче от японския майстор на меча още веднъж дава да се разбере, че Круз е убер кораво копеле, с което не можеш да се бъзикаш. В типично американски стил, режисьора бърза да покаже какво е научил надараеният капитан при схватките с нинджите. Вследствие на усилени 3 месечни тренировки, нашего брата успява да се справи успешно с няколко нинджи, без значение, че това са най-елитните убийци в Япония дори и днес. Явно алкохола, съчетан с гузна съвест и магарешки инат са ключ към успеха на всяко едно поприще.
Но да се върнем на идеята на филма обаче: оказва се, че бунтовниците съвсем не са такива зверове, каквито биват изкарвани, а са просто хора, които искат да водят аграрно съществуване, отхвърляйки категорично западните нововъведения и привички в бита. Кацумото е близък с императора (бивш негов учител), който е представен от едно неориентирано момче, подвластно на интригите на двуличните си министри. В крайна сметка, напролет Круз е освободен и се нагърбва с мисията да намери дипломатическо разрешение на конфликта. Кацумото дори се явява в местния „парламент” с опит да бъде изслушан, но бива подло предаден и хвърлен в затвора. Междувременно група местни главорези се пробват да декапитират Круз, при което следва безмозъчна сцена на тяхното брутално посичане от същия. Не мога да не коментирам тази сцена по-подробно, защото точно тя тотално ме разсмя и същевременно отврати от филма. Значи какво се случва: посред нощ Круз е наобиколен от 4-5ма въоръжени с мечове главорези, чието единствено желание, е да го разфасоват както се полага. Нашият капитан е без оръжие. Въпреки това, с няколко бързи, снимани от близък план движения, той се сдобива с оръжието на един от похитителите си, и успява да ги изтреби като хлебарки за има-няма 10 секунди. Дотук добре. Да допуснем, че е много добър с меча нали – все пак 4 месеца живее с орлите и само това прави. Следва близък план на замислената му физиономия и пак повторение на същата сцена на забавен каданс. Да видим как точно стана всичко! Добре бе, ама това не е мач на плейофите мамка му. Няма нужда! Още повече, че не видяхме кой знае какво, а просто съвкупност от заучени с репетиции движения, които нямат нищо общо с изкуството на самурайския бой. Сцената напомня (а можи би от там е изплагиатствана) на "Седемте самураи" на Куросава – момента на двубоя, когато търсеха самураи-доброволци да пазят селото от лошите. Но там Куросава нарочно снима два пъти подред една и съща сцена (без каданс), с цел наистина да видим движението, защото всичко става наистина много бързо, докато тук това е просто рекламно клипче, което добре се вписва в трейлъра...
Нататък вече нещата са ясни, Кацумото бива героично освободен, кап. Нейтън се присъединява към него, съпричастен на драмата му, и така назрява момента на финалната битка във филма. Старите традиции и порядки – срешу западната отрова. Шепа смели мъже, срещу пълчища врагове. Круз като особено вещ в мащабните бойни действия бързо съставя план, как точно да се даде порядъчен отпор на пушки и артилерия с коне, мечове и викове ура. Нищо че Кацумото е именно учител по бойни изкуства - той просто не разбира от тия работи
Самата битка е режисирана невероятно зле. Хореографията на бойната тактика е супер малоумна и неправдоподобна. Лошите дават предупредителен залп с артилерията, след което оставят бунтовниците да се изтеглят зад близкия хълм, където да устроят подходяща засада за клане от упор! След което, лошите настъпват, радвайки се на лесно спечелената победа, при условие, че и на олигофрен е ясно, че ги чака нещо недобро. Не ми е ясно, защо при толкова много милиони, похарчени за подобна продукция, не се отдели някой лев за наемане на експерт по военна тактика и стратегия, за да не се излага режисьора като кифладжия. Отделни елементи от самата битка като разсичането на две на пушка от самия Круз няма да коментирам...
Следва финална трогателна атака. Круз, Кацумото и няколко ветерана се впускат отчаяно към картечниците (Гатлинг) и оръдията, стараейки се да умрат с чест. Разбира се всички второстепенни персонажи за отстреляни като патици на стрелбище, с изключение на главните герои в този епос. И тук идва черешката на тортата – в случая – коричката на бозата – Круз оживява колеги!!! Въпреки множеството огнестрелни рани по целия торс, и съмнителната медицина по онова време, нашият корав капитан, леко накуцвайки, но с неутешим пламък в очите, се явява пред императора, носейки му меча на Кацумото.
( а как го допускат до императора с меч, оставям на по-умните от мен да преценят). След което се отдава на селска идилия в планините с вдовицата на убития от него воин...
Ами това е в общи линии филма. Позволих си да го разкажа целия, защото е старичък вече, и повечето хора са го гледали. Да не говорим, че за средно интелигентен киноман като мен, нещата са ясни още на 5-тата минута и всичко останало са просто детайли. Филма долколкото си спомням имаше 5 номаинации за Оскар и не взе нито един (може и да греша). Беше издухан от Властелина – Завръщането на краля.
Лично за мен, заслужава Златна малинка! Скъпа мелодрама, заснета в екзотична Япония, плюс любимеца на куцо и сакато Том Круз, не е рецепта за небивал успех.
Филма е гледаем точно един път – колкото да разбереш, че няма смисъл да го гледаш отново, защото няма нищо в него, което да си заслужава повторно гледане. И за да може разбира се, да се напише подобен анализ
вторник, 1 февруари 2011 г.
Repo Men
REPO MEN (Разпоредителите)
И така, въпросният филм бе надлежно изтеглен, записан, прономерован, прошнурован и – гледан.
От сега да кажа – за анализи по поръчка – нося на ядене и пиене, както Джуд Лоу носи на бой! Колега Фланкер, заемайте се!
Сега за филма: с една дума – интересен. Толкова. Но с много думи ето какво ще се получи:
Годината е незнайна – недалечно бъдеще. Джуд Лоу играе Реми – агент-изпълнител на фирма за изкуствени органи, които са колкото необходими, толкова и скъпи. Човека просто си върши работата – вземеш ли бъбрек на лизинг и закъснееш с вноската, Реми идва и ти пуска няколко хиляди волта, след което те разпаря като прасе, и надлежно възстановява липсващото фирмено имущество. Много е добър в занаята, особено солидно подкован с винаги меланхоличния негър Джейк (Форест Уитакър). Двамцата се знаят още от деца, като приятелството им се гради на обилна размяна на тупаници през две трети от съзнателния им живот. В следствие на дългогодишна закалка и участие в някаква незнайна война, двамата са яка като кремък бойна единица по разфасоване с електрошокови пистолети и хирургически инвертар. Един от пиковите моменти е, когато на градинско парти спретнато от Реми, колегата му Джейк отскача за минутка да извади един бъбрек, ей така набързо в едно такси – работата си е работа, няма да се излагаме сега! Жената на Рени обаче е препъни камъка в цялата месарска идилия. Тя иска мъжът й да напусне този отдел, в който той от години работи за насъщния, и да се премести в продажби – там няма да разфасова, а ще продава органи, лъжейки същите тези „клиенти”, които до вчера е гонил като добитък, да си купят супер изгодно бял дроб или нов модел хранопоровод. Благородно наистина, ако се беше сетила няколко години по-рано, преди Рени да обезпечи семейството с къща и т.н. Но това е бял кахър както се вика.
Идва момент обаче, в който на Рени му се изсипват всички световни лайна на главата – става инцидент, той е пострадал и му е присадено изкуствено сърце, за което ще трябва да се плаща. Само това чакайки, жена му го изритва на улицата като крастав помияр, и на нашия човек не му остава нищо друго, освен да хване по-здраво ножа и да навакса пропуските – така де – лизингова схема има, няма майтап. И тук идва драмата – оказва се, че Рени вече не може и хлебарка да смачка! Незнайно как той проумява, че хората не са прасета, и че някак леко не е етична, да не говорим хуманна, цялата тая касапница, и че парите не са всичко. Рени среща Бет (Алис Брага) – певица в местен бордей, и любовта пламва от раз. Оказва се, че Бет е нещо като киборг, или с други думи само устните й са естествени. Натам се сещате какво се случва май. Няма да разказвам повече, защото филма си заслужава да загубите два часа. Малко странно си гледам инструментите за моделизъм в момента, особено скалпелите, но до утре ще ми мине.
Сега малко по-сериозно, въпреки че трудно мога да съм сериозен след като се налагаше да чистя съсиреци от телевизора: филма е американски слаш вариант на шедьовъра от 1985-та – Бразилия. Но за разлика от предшественика си, както може да се очаква, тук е наблегнато много повече на кланицата, отколкото на посланието, което ние клетите зрители, трябва да разберем. В Бразилия всичко това е представено по много по-елегантен начин, и разбира се много по-въздействащ. Тук в началото имаме плах опит за навлизане в сериозно амплоа с размисли на Рени върху основния постулат в квантовата теория – експеримента с котката на Шрьодингер. Но явно и на самия автор не му е много ясно какво точно обяснява този експеримент, и той бърза да го сдъвче и изплюе в осакатено-преработен вариант върху кухите американски тикви. Значи – или правим сериозен филм, в който героинята не пада от 5-я етаж без особени травми, или се впускаме в зверски екшън с планини от трупове. Опита да се смесят двете неща обикновено е неуспешен, както е и тук. Някак бях прекалено зает да броя далаци и бъбреци, и да се пазя да не ме целне някой рикушет, за да вникна в основната идея на филма – а именно: хората не са машини, и с тях не може да се оперира като с такива. Бюрокрацията е лошо нещо, а повтаряемостта кара човек да загуби човешкото в себе си. Прекрасно, но нищо ново. Преди много години, великия Чаплин го обясни това, като затягаше гайки на конвейра, и после по инерция подхвана копчетата на колегата до него.
Финала е много слаб. Лично за мен филма свърши, след като Рени го изритаха от дома му и той се заби в някакви мръсни гета. Последвалия час и нещо е просто някаква гротесктна пародия на екшън, с драма елементи и любовна връзка с андроид. Дори самия финал е колеблив – дават ни се два вида край – изберете си моля. Не може да се угоди на всички - става бозица и то резлива.
Все пак, за да не бъда прекалено критичен: актьорска игра – на ниво. Кланетата са ефектни, престрелките не особено реални, но стават. Алис Брага е малко неубедилна в ролята си, но това си е субективно мое мнение. Музиката на филма е 6+! Много добре подбрани парчета, пасват и допринасят.
Това е.
И така, въпросният филм бе надлежно изтеглен, записан, прономерован, прошнурован и – гледан.
От сега да кажа – за анализи по поръчка – нося на ядене и пиене, както Джуд Лоу носи на бой! Колега Фланкер, заемайте се!
Сега за филма: с една дума – интересен. Толкова. Но с много думи ето какво ще се получи:
Годината е незнайна – недалечно бъдеще. Джуд Лоу играе Реми – агент-изпълнител на фирма за изкуствени органи, които са колкото необходими, толкова и скъпи. Човека просто си върши работата – вземеш ли бъбрек на лизинг и закъснееш с вноската, Реми идва и ти пуска няколко хиляди волта, след което те разпаря като прасе, и надлежно възстановява липсващото фирмено имущество. Много е добър в занаята, особено солидно подкован с винаги меланхоличния негър Джейк (Форест Уитакър). Двамцата се знаят още от деца, като приятелството им се гради на обилна размяна на тупаници през две трети от съзнателния им живот. В следствие на дългогодишна закалка и участие в някаква незнайна война, двамата са яка като кремък бойна единица по разфасоване с електрошокови пистолети и хирургически инвертар. Един от пиковите моменти е, когато на градинско парти спретнато от Реми, колегата му Джейк отскача за минутка да извади един бъбрек, ей така набързо в едно такси – работата си е работа, няма да се излагаме сега! Жената на Рени обаче е препъни камъка в цялата месарска идилия. Тя иска мъжът й да напусне този отдел, в който той от години работи за насъщния, и да се премести в продажби – там няма да разфасова, а ще продава органи, лъжейки същите тези „клиенти”, които до вчера е гонил като добитък, да си купят супер изгодно бял дроб или нов модел хранопоровод. Благородно наистина, ако се беше сетила няколко години по-рано, преди Рени да обезпечи семейството с къща и т.н. Но това е бял кахър както се вика.
Идва момент обаче, в който на Рени му се изсипват всички световни лайна на главата – става инцидент, той е пострадал и му е присадено изкуствено сърце, за което ще трябва да се плаща. Само това чакайки, жена му го изритва на улицата като крастав помияр, и на нашия човек не му остава нищо друго, освен да хване по-здраво ножа и да навакса пропуските – така де – лизингова схема има, няма майтап. И тук идва драмата – оказва се, че Рени вече не може и хлебарка да смачка! Незнайно как той проумява, че хората не са прасета, и че някак леко не е етична, да не говорим хуманна, цялата тая касапница, и че парите не са всичко. Рени среща Бет (Алис Брага) – певица в местен бордей, и любовта пламва от раз. Оказва се, че Бет е нещо като киборг, или с други думи само устните й са естествени. Натам се сещате какво се случва май. Няма да разказвам повече, защото филма си заслужава да загубите два часа. Малко странно си гледам инструментите за моделизъм в момента, особено скалпелите, но до утре ще ми мине.
Сега малко по-сериозно, въпреки че трудно мога да съм сериозен след като се налагаше да чистя съсиреци от телевизора: филма е американски слаш вариант на шедьовъра от 1985-та – Бразилия. Но за разлика от предшественика си, както може да се очаква, тук е наблегнато много повече на кланицата, отколкото на посланието, което ние клетите зрители, трябва да разберем. В Бразилия всичко това е представено по много по-елегантен начин, и разбира се много по-въздействащ. Тук в началото имаме плах опит за навлизане в сериозно амплоа с размисли на Рени върху основния постулат в квантовата теория – експеримента с котката на Шрьодингер. Но явно и на самия автор не му е много ясно какво точно обяснява този експеримент, и той бърза да го сдъвче и изплюе в осакатено-преработен вариант върху кухите американски тикви. Значи – или правим сериозен филм, в който героинята не пада от 5-я етаж без особени травми, или се впускаме в зверски екшън с планини от трупове. Опита да се смесят двете неща обикновено е неуспешен, както е и тук. Някак бях прекалено зает да броя далаци и бъбреци, и да се пазя да не ме целне някой рикушет, за да вникна в основната идея на филма – а именно: хората не са машини, и с тях не може да се оперира като с такива. Бюрокрацията е лошо нещо, а повтаряемостта кара човек да загуби човешкото в себе си. Прекрасно, но нищо ново. Преди много години, великия Чаплин го обясни това, като затягаше гайки на конвейра, и после по инерция подхвана копчетата на колегата до него.
Финала е много слаб. Лично за мен филма свърши, след като Рени го изритаха от дома му и той се заби в някакви мръсни гета. Последвалия час и нещо е просто някаква гротесктна пародия на екшън, с драма елементи и любовна връзка с андроид. Дори самия финал е колеблив – дават ни се два вида край – изберете си моля. Не може да се угоди на всички - става бозица и то резлива.
Все пак, за да не бъда прекалено критичен: актьорска игра – на ниво. Кланетата са ефектни, престрелките не особено реални, но стават. Алис Брага е малко неубедилна в ролята си, но това си е субективно мое мнение. Музиката на филма е 6+! Много добре подбрани парчета, пасват и допринасят.
Това е.
Здрач сага
Здравейте отново с поредния ми нескопосан и крайно субективен филмов анализ. Тук ще се опитам да споделя, какви смесени чувства ме обзеха, докато гледах култовата тийн сага за трупове, животни и неориентирана кифла – „Здрач”.
От сега съм длъжен да предупредя, да не се засягате от нецензурни думи, които ще използвам на места, за да подсиля ефекта от написаното, защото гледайки този шедьовър без да псуваш е все едно да чистиш кочина без да се нацапаш.
Много обичам да се навъртам в книжарници, особено напоследък, понеже в книжарниците освен прашасали книги, които никой не купува, започнаха да се продават филми, модели и всякакви други интересни джунджурии. Нямаше как да не ми направи впечатление рекламата на този филм. То не бяха плакати, тениски, значки, триизмерни обложки и какво ли още не, само и само да накарат поредния юноша бледен да сдаде кътаните 20 левчета, за да може да гледа Бела (Кристин Стюарт) как се чуди на кой първо да пусне аванта: на бледия педал-интелигент Едуардо (Робърт Патисън), или на агресивния Алфа-педал Джейкъб (Тейлър Лаунтър).
Няма да анализирам епизод по епизод, защото всъщност гледах само 2 и 3 (нямам сили за първата), по-скоро ще се плъзна по повърхността на цялостната концепция на пубер-сагата:
Според мен този филма има неистово хомо-излъчване! Дори това е намекнато с нескопосаното лунно затъмнение в началото на 2ра част, когато на началните кадри се показва луна, която постепенно се затъмнява, за да премине в „Новолуние”. Красиво наистина, но все пак сянката на Земята, която закрива Луната при Лунно затъмнение се движи отляво-нядясно, а не обратно, тъй като Луната се движи обратно на часовниковата стрелка. В случая може би режисьора прави тънък намек, че предстои филм с обратни елементи...
Та нека разкажа с думи прости сюжета на този епос: Имало едно време една неориентирана тинейджърка на име Бела, която по незнайни прични (щото не съм гледал 1ва част) се влюбва е красив, блед момък Едуард, който обаче е вампир. Вампир бе – от ония дето смучат кръв, и бягат от чесън, кръст, дневна светлина и светена вода. Да но Едуардо е над тия неща и спокойно си кара джипа под топлите лъчи на Слънцето, без да го е еня, какво ни възпитава Холивуд за вампирите толкова години досега. Не мога да проумея по каква причина Патисън успя да се превърне в момъка-блян за милиони 12 годишни момиченца по всички земни кълбета, но явно не е с актьорското си майсторство определено. За по-наблюдателните люде, искам да напомня, че същия този чвор се появи и в Хари Потър – волуме 5, където успя да играе също толкова дървено, както и тук. Празен поглед вперен в нещо някъде там и замръзнало лице, без всякаква емоция – явно така се играе гръцка статуя, браво, но тук имаме драма – влюбен вампир представете си.
Кристин Стюърт (Бела) от своя страна успява да докара две мимики: мигане на парцали и преглъщане с „чувство” и унесено облизване на устни. Понякога обаче една от двете мимики е не на място и това всява объркване в зрителя, който изпада в почуда – „’кво стаа тука бе деба!” З съжаление тук я няма Джуди Фостър (Паник стая) да оправи бъркотията в сцените, и оставена сама на себе си, Стюърт вместо съпричастие, успя да събуди в мен само гадене и псуване на ум.
И така Бела и Едуардо са безумно влюбени един в друг и Бела иска да бъде овампирена, за да може вечно да бъде до мъжа на живота си – и в радост, и в мъка. Едуардо от своя страна се дърпа и не иска да я обезкърви, защото така тя щяла да изгуби душата си, или някаква подобна дивотия. Изобщо много мъка има по тоя свят колеги, много! В един момент се случва инцидент, и Едуард заминава надалеч с намерение да не се върне повече, защото не иска Бела да пострада заради него...
След като се върнах от тоалетната, филма продължи и видях, как Бела се беше самовглъбила за няколко месеца, колебаейки се дали да си пръсне главата на тате с пушката, или да се метне от нещо високо върху нещо твърдо.
Точно в тоя момент се появява фитнес маниака Джейкъб, който при първия удобен момент си свали тениската, за да можем да видим ползите от вдигането на тежки метали. Не искам да описвам актьорските умения на Джейкъб, а и как да ги опиша, като той през повечето време беше полугол по дяволите. Че и мотор караше. Та именно тоя момък, успява да извади Бела от дупката, в която тя сама се беше закопала и да я върне към живот. Дори първата реплика, която Бела казва на Джейкъб е „Hello, biceps!” - какво да говорим повече...
И така, бабанката Джейкъб, постепенно хлътва по бледата провинциална девойка, и без да се бави й прави предложение, но бива отрязан като кисела краставица във фоайето на едно кино. Оказва се, че Бела все още обича Едуардо, и е готова да го чака цял, повтарям – цял живот! Каква драма! Какъв възвишен пример за вярност и преданост към един труп! Бесен, че Бела не му е пуснала, Джейкъб отива да живее в гората при стадо полуголи педерасти, защото освен, че е як като бик и почти толкова умен, момъка е и върколак! Тук вече Холивуд се придържа към учебниците – върколаци и вампири са във вековна война.
С гузна съвест, Бела намира Джейкъб и се опитва да му обясни, как вътрешно се разкъсва и бля бля, но след няколко малоумни реплики под един проливен дъжд, Джейкъб къса с нея.
За да ви спестя повече четене на простотии, ще предам накратко какво става по-натам: Едуардо все пак се завръща – така де, толкоз драма и поне да не бодне мадамата – аре моля ви се, може да е вампир, ма да не е прост! Джейкъб, като добро куче намира в себе си сили да прости, и да се опита да разбере склонността към некрофилия на възлюбената си. Бела все така не може да избере, кой точно от двамата да й го сложи – и така минава цялата трета серия, а предстои четвърта, където е официално обявено, че ще има най-после секс сцена! Ето – това чаках през целия си съзнателен живот!
Специални ефекти във филма не търсете – такива има, но са на ниво ТВ сериал от 90те. Ще кажете, че филма акцентира върху пуберската драма и ефектите са на заден план, и ще бъдете прави. Именно това прави филма още по НЕ-гледаем. 2012 от към сюжет беше гола вода, но поне изплакнахме очите с армагедонски пейзажи, а тук...
Като заключение:
Явно авторката на 4те книги „Здрач”, се е опитва да повтори успеха на Роулинг с Хари Потър. Като гледам нарастващите приходи е на път да успее. Явно бледите и колебливи педерасти са на мода в момента, и дори успяват да отвлекат вниманието от куция сценарии, и закърпения сюжет. Няма да се учудя, ако след последната – четвърта част, вземе че се появи пета. Но това си е стара холивудска традиция. Спомнете си перфектният и завършен епизод 1 на Матрицата и двете последвали недоносчета. А се носи и слух, че се снима 4та част...
Та с две думи – не гледайте този филм! По-добре си пуснете Зомбиленд с Уди Харелсън! Там има зомбита, кръв, рахитичен геймър, селянин с джип, готина мадама и щипка аграрен хумор, но е в пъти по-добре да си убиете времето с него, отколкото с бозата Здрач.
От сега съм длъжен да предупредя, да не се засягате от нецензурни думи, които ще използвам на места, за да подсиля ефекта от написаното, защото гледайки този шедьовър без да псуваш е все едно да чистиш кочина без да се нацапаш.
Много обичам да се навъртам в книжарници, особено напоследък, понеже в книжарниците освен прашасали книги, които никой не купува, започнаха да се продават филми, модели и всякакви други интересни джунджурии. Нямаше как да не ми направи впечатление рекламата на този филм. То не бяха плакати, тениски, значки, триизмерни обложки и какво ли още не, само и само да накарат поредния юноша бледен да сдаде кътаните 20 левчета, за да може да гледа Бела (Кристин Стюарт) как се чуди на кой първо да пусне аванта: на бледия педал-интелигент Едуардо (Робърт Патисън), или на агресивния Алфа-педал Джейкъб (Тейлър Лаунтър).
Няма да анализирам епизод по епизод, защото всъщност гледах само 2 и 3 (нямам сили за първата), по-скоро ще се плъзна по повърхността на цялостната концепция на пубер-сагата:
Според мен този филма има неистово хомо-излъчване! Дори това е намекнато с нескопосаното лунно затъмнение в началото на 2ра част, когато на началните кадри се показва луна, която постепенно се затъмнява, за да премине в „Новолуние”. Красиво наистина, но все пак сянката на Земята, която закрива Луната при Лунно затъмнение се движи отляво-нядясно, а не обратно, тъй като Луната се движи обратно на часовниковата стрелка. В случая може би режисьора прави тънък намек, че предстои филм с обратни елементи...
Та нека разкажа с думи прости сюжета на този епос: Имало едно време една неориентирана тинейджърка на име Бела, която по незнайни прични (щото не съм гледал 1ва част) се влюбва е красив, блед момък Едуард, който обаче е вампир. Вампир бе – от ония дето смучат кръв, и бягат от чесън, кръст, дневна светлина и светена вода. Да но Едуардо е над тия неща и спокойно си кара джипа под топлите лъчи на Слънцето, без да го е еня, какво ни възпитава Холивуд за вампирите толкова години досега. Не мога да проумея по каква причина Патисън успя да се превърне в момъка-блян за милиони 12 годишни момиченца по всички земни кълбета, но явно не е с актьорското си майсторство определено. За по-наблюдателните люде, искам да напомня, че същия този чвор се появи и в Хари Потър – волуме 5, където успя да играе също толкова дървено, както и тук. Празен поглед вперен в нещо някъде там и замръзнало лице, без всякаква емоция – явно така се играе гръцка статуя, браво, но тук имаме драма – влюбен вампир представете си.
Кристин Стюърт (Бела) от своя страна успява да докара две мимики: мигане на парцали и преглъщане с „чувство” и унесено облизване на устни. Понякога обаче една от двете мимики е не на място и това всява объркване в зрителя, който изпада в почуда – „’кво стаа тука бе деба!” З съжаление тук я няма Джуди Фостър (Паник стая) да оправи бъркотията в сцените, и оставена сама на себе си, Стюърт вместо съпричастие, успя да събуди в мен само гадене и псуване на ум.
И така Бела и Едуардо са безумно влюбени един в друг и Бела иска да бъде овампирена, за да може вечно да бъде до мъжа на живота си – и в радост, и в мъка. Едуардо от своя страна се дърпа и не иска да я обезкърви, защото така тя щяла да изгуби душата си, или някаква подобна дивотия. Изобщо много мъка има по тоя свят колеги, много! В един момент се случва инцидент, и Едуард заминава надалеч с намерение да не се върне повече, защото не иска Бела да пострада заради него...
След като се върнах от тоалетната, филма продължи и видях, как Бела се беше самовглъбила за няколко месеца, колебаейки се дали да си пръсне главата на тате с пушката, или да се метне от нещо високо върху нещо твърдо.
Точно в тоя момент се появява фитнес маниака Джейкъб, който при първия удобен момент си свали тениската, за да можем да видим ползите от вдигането на тежки метали. Не искам да описвам актьорските умения на Джейкъб, а и как да ги опиша, като той през повечето време беше полугол по дяволите. Че и мотор караше. Та именно тоя момък, успява да извади Бела от дупката, в която тя сама се беше закопала и да я върне към живот. Дори първата реплика, която Бела казва на Джейкъб е „Hello, biceps!” - какво да говорим повече...
И така, бабанката Джейкъб, постепенно хлътва по бледата провинциална девойка, и без да се бави й прави предложение, но бива отрязан като кисела краставица във фоайето на едно кино. Оказва се, че Бела все още обича Едуардо, и е готова да го чака цял, повтарям – цял живот! Каква драма! Какъв възвишен пример за вярност и преданост към един труп! Бесен, че Бела не му е пуснала, Джейкъб отива да живее в гората при стадо полуголи педерасти, защото освен, че е як като бик и почти толкова умен, момъка е и върколак! Тук вече Холивуд се придържа към учебниците – върколаци и вампири са във вековна война.
С гузна съвест, Бела намира Джейкъб и се опитва да му обясни, как вътрешно се разкъсва и бля бля, но след няколко малоумни реплики под един проливен дъжд, Джейкъб къса с нея.
За да ви спестя повече четене на простотии, ще предам накратко какво става по-натам: Едуардо все пак се завръща – така де, толкоз драма и поне да не бодне мадамата – аре моля ви се, може да е вампир, ма да не е прост! Джейкъб, като добро куче намира в себе си сили да прости, и да се опита да разбере склонността към некрофилия на възлюбената си. Бела все така не може да избере, кой точно от двамата да й го сложи – и така минава цялата трета серия, а предстои четвърта, където е официално обявено, че ще има най-после секс сцена! Ето – това чаках през целия си съзнателен живот!
Специални ефекти във филма не търсете – такива има, но са на ниво ТВ сериал от 90те. Ще кажете, че филма акцентира върху пуберската драма и ефектите са на заден план, и ще бъдете прави. Именно това прави филма още по НЕ-гледаем. 2012 от към сюжет беше гола вода, но поне изплакнахме очите с армагедонски пейзажи, а тук...
Като заключение:
Явно авторката на 4те книги „Здрач”, се е опитва да повтори успеха на Роулинг с Хари Потър. Като гледам нарастващите приходи е на път да успее. Явно бледите и колебливи педерасти са на мода в момента, и дори успяват да отвлекат вниманието от куция сценарии, и закърпения сюжет. Няма да се учудя, ако след последната – четвърта част, вземе че се появи пета. Но това си е стара холивудска традиция. Спомнете си перфектният и завършен епизод 1 на Матрицата и двете последвали недоносчета. А се носи и слух, че се снима 4та част...
Та с две думи – не гледайте този филм! По-добре си пуснете Зомбиленд с Уди Харелсън! Там има зомбита, кръв, рахитичен геймър, селянин с джип, готина мадама и щипка аграрен хумор, но е в пъти по-добре да си убиете времето с него, отколкото с бозата Здрач.
2012
2012
Няма как да не се спра на този филм, уважаеми колеги, предполагам повечето от вас, вече сте го гледали, а ако не сте го гледали, поне сте чували за Великото Предсказание На Вехтите Маи, за края на света – а именно 20.12.2012. Какво ли не прочетох по този въпрос – то не беше подредба на планети в осева линия, то не бяха соларни ерупции, то не бяха свръхнови звезди и т.н. Общо взето нищо ново под Слънцето, с две думи – предсказания за Апокалипсис е имало, има и винаги ще има до момента, в който по света крачат достатъчно простаци, които да вярват. А има ли вярващи, има и религия, има ли религия – има контрол, има ли контрол – има власт. Има ли власт .... е по-натам не ми се разсъждава, че се отклонявам от темата.
Да се върнем на филма. Накратко казано – това е филм, който не трябва да бъде скопяван на домашния компютър, колкото и мега-як 22 инчов монитор да имате. Този филм се гледа на кино. Точка. Ефектите са умопомрачителни – и като изпълнение, и като детайлност, и като мащабност. Все си мисля, че след The Day After Tomorrow на същия режисьор съм се нагледал на мега вълни, обаче настоящата лента ме опроверга категорично. Предполагам знаете, че режисьора и на двата апокалипсиса е Роланд Емерих – човека, който обича да троши американски символи, може би заради нацистките си прадеди. В предишния филм, каре торнада изпотрошиха ЛА + Свещенните букви ХОЛИВУД, тука обаче прошка няма! Ставаме свидетели на най-бруталното земетресение показвано някога на екран. Къщи пропадат, небостъргачи се сриват върху клетите американски глави, цели парчета от континенталната плоча се надигат, отваряйки бездни от лава. И на фона на всичко това имаме бясно препускаща черна лимузина с Джон Кюсак вътре, барабар с бившата си жена, двете си деца и настоящия любовник-конкурент.
И тука започват простотиите колеги. Кой болен мозък избра точно Кюсак за тази роля, или той просто е пуснал дебели връзки няма как да разберем, но истината е, че през цялото време това човече неимоверно много ме дразнеше, без конкретна причина. Кюсак е писател с един-едничък роман зад гърба си, който е толкова отдаден на написването именно на тоя роман, че загубва семейството си в името на изкуството. Заместителя разбира се е лекар, който използва всеки удобен случай да докаже на съпругата какво парче лайно е Кюсак, справяйки се доста успешно. Съпругата пък, както винаги е раздвоена между бившия и настоящия, и така ние зрителите, отишли да гледаме един катаклизмичен филм, биваме неусетно въведени в плитка сапунка, удавена в клишета, която се навира в очите през целия филм, изхода от която е пределно ясен на 2та минута – лекаря ще загине геройски, оставяйки възможност на писателя-неудачник да осъзнае ценното в живота и да си върне семейното огнище.
Естествено това не е основната драматична нишка в суперпродукцията – не, филма е мащабен, все пак света загива "Такъв Какъвто Го Познаваме", и затова трябва да бъдем запознати с личните трагедии на рандом на брой персонажи по цялото земно кълбо.
Имаме учен индиец-откривател на причината за Армагедона, гадно прецакан в последния момент, но въпреки това намиращ време да се обади по телефона, за да ни каже сбогом. Интересно как, при прииждаща няколко километра висока цунами вълна, мобилните телефони все още имат покритие, но ще оставя това да го обясни някой специалист от М-тел, Глобул или може би Вивател. Факт е, че учения се обади и си каза каквото имаше да каже.
Най-ми хареса ролята на лудия отшелник Уди Харелсън, който предсказа всичко това в блога си, и киселите краставички му се услаждаха като люто на пияница. Не че изпълнението му е кой знае какво, но поне не се вземаше насериозно, за разлика от Кюсак, който успя дори да надбяга пирокластичен поток в Йелоустоун. Само за сведение – пирокластични потоци се образуват при мащабно изригване – това е каменна лавина, с температура няколкостотин градуса, която се движи с около 300-400 км/час. Нашият герой обаче, успя да избяга първо с каравана а после с малък самолет, на който се метна в движение! Не е зле за писателче а
В ролята на Американския президент имаме познатия на всички негър – Дани Глоувър. Явно Емерих се опитва да бъде актуален. Все пак 2012 е догодина, а на Обама мандата май тогава свършва - не знам точно. Президента пък има дъшеря, която дори след като баща й е прегазен от самолетоносач в градинката пред Белия дом, не се спира да хвърля закачливи погледи на младия учен, съобщил пръв за всичко това. Така де – гледаме напред, тук няма място за самосъжаление – трябва да опазим вида! Изобщо ролята на Глоувър е една от най-слабите му. Ясно е, че сме свикнали да го гледаме как играе глупак (Смъртоносно оръжие), ама тука глупак + президент - е много ми дойде.
Идва момент, в който Кюсак и сие, барабар с руски милиардер и неговата държанка разбират, че някъде в Хималаите са построени огромни кораби – ноеви ковчези, като за тях се класират само хора с дебели пачки – разбирайте мафиоти и политици. Руснака разбира се е точно мафиот, купил билет за себе си и двете си дебилни деца. Естествено се натъкваме на поредното клише - преди падането на Стената руснаците в американските филми бяха лоши комунисти, сега са лоши мафиоти, но какво да се прави.
Групата се отправя към спасението на борда на един Антонов, който напуска в последния момент потъващия ЛА. И тук идва един от най-глупавите за мен моменти във филма. Горивото се оказва недостатъчно, и е ясно, че трябва да кацнат в Индийския океан на около 300 км от целта. Каква е общата изненада обаче, когато се оказва, че сушата се е преместила с цели 1500 км! Невероятно наистина какво може природата. Браво момчета – спасени сме! Някой да ми обясни обаче, какво се случва с всичко по сушата нали, при такова солидно линейно движение, и как спасителните ноеви кораби, намиращи се на същата тази придвижила се навътре в океана суша, оцеляха? Загадка! В последсвтие става ясно, че видите ли, тавана на пещерата над един от корабите е леко хлътнал от този катаклизъм.
И така, огромния самолет се приземява по корем на Хималайско било, равно като тепсия, а нашите герои изскачат от него на борда на последен модел луксозна лимузина.
Следват поредица от просташки сцени на саможертви, и напрегнати драматизми, имащи за цел да накрат зрителите да хванат мазоли от стискане на палци. Разбира се, спасението не минава без задължителната реч, колко трябва да сме хуманни и т.н, както и с няколко „инфарктни” момента, особено като баш американския кораб се блъска в Еверест. В една от финалните сцени, Емерих дори успява да потроши Еър Форс 1, като ефектно го запокитва върху един от корабите-майки. Последния американски символ падна пред мощта на природата!
Ами това е колеги – филма е дъвка за окото и отрова за мозъчните клетки. Тъпото е, че повечето от девастациите вече ги бях гледал предварително по трейлъри, оше преди филма, и после в салона не видях нещо кой-знае колко по-ново. Като цяло обаче, въпреки съшития с груб канап сюжет, филма става за гледане. Някои от сцените наистина са перфектни в техническо отношение, а звука кърти фаянс както е модерно да се казва в последно време.
Имайки предвид еволюирането на разрушенията във филмите на Емерих, предполагам, че в следващия си проект, няма да се задоволи само със земята.
Няма как да не се спра на този филм, уважаеми колеги, предполагам повечето от вас, вече сте го гледали, а ако не сте го гледали, поне сте чували за Великото Предсказание На Вехтите Маи, за края на света – а именно 20.12.2012. Какво ли не прочетох по този въпрос – то не беше подредба на планети в осева линия, то не бяха соларни ерупции, то не бяха свръхнови звезди и т.н. Общо взето нищо ново под Слънцето, с две думи – предсказания за Апокалипсис е имало, има и винаги ще има до момента, в който по света крачат достатъчно простаци, които да вярват. А има ли вярващи, има и религия, има ли религия – има контрол, има ли контрол – има власт. Има ли власт .... е по-натам не ми се разсъждава, че се отклонявам от темата.
Да се върнем на филма. Накратко казано – това е филм, който не трябва да бъде скопяван на домашния компютър, колкото и мега-як 22 инчов монитор да имате. Този филм се гледа на кино. Точка. Ефектите са умопомрачителни – и като изпълнение, и като детайлност, и като мащабност. Все си мисля, че след The Day After Tomorrow на същия режисьор съм се нагледал на мега вълни, обаче настоящата лента ме опроверга категорично. Предполагам знаете, че режисьора и на двата апокалипсиса е Роланд Емерих – човека, който обича да троши американски символи, може би заради нацистките си прадеди. В предишния филм, каре торнада изпотрошиха ЛА + Свещенните букви ХОЛИВУД, тука обаче прошка няма! Ставаме свидетели на най-бруталното земетресение показвано някога на екран. Къщи пропадат, небостъргачи се сриват върху клетите американски глави, цели парчета от континенталната плоча се надигат, отваряйки бездни от лава. И на фона на всичко това имаме бясно препускаща черна лимузина с Джон Кюсак вътре, барабар с бившата си жена, двете си деца и настоящия любовник-конкурент.
И тука започват простотиите колеги. Кой болен мозък избра точно Кюсак за тази роля, или той просто е пуснал дебели връзки няма как да разберем, но истината е, че през цялото време това човече неимоверно много ме дразнеше, без конкретна причина. Кюсак е писател с един-едничък роман зад гърба си, който е толкова отдаден на написването именно на тоя роман, че загубва семейството си в името на изкуството. Заместителя разбира се е лекар, който използва всеки удобен случай да докаже на съпругата какво парче лайно е Кюсак, справяйки се доста успешно. Съпругата пък, както винаги е раздвоена между бившия и настоящия, и така ние зрителите, отишли да гледаме един катаклизмичен филм, биваме неусетно въведени в плитка сапунка, удавена в клишета, която се навира в очите през целия филм, изхода от която е пределно ясен на 2та минута – лекаря ще загине геройски, оставяйки възможност на писателя-неудачник да осъзнае ценното в живота и да си върне семейното огнище.
Естествено това не е основната драматична нишка в суперпродукцията – не, филма е мащабен, все пак света загива "Такъв Какъвто Го Познаваме", и затова трябва да бъдем запознати с личните трагедии на рандом на брой персонажи по цялото земно кълбо.
Имаме учен индиец-откривател на причината за Армагедона, гадно прецакан в последния момент, но въпреки това намиращ време да се обади по телефона, за да ни каже сбогом. Интересно как, при прииждаща няколко километра висока цунами вълна, мобилните телефони все още имат покритие, но ще оставя това да го обясни някой специалист от М-тел, Глобул или може би Вивател. Факт е, че учения се обади и си каза каквото имаше да каже.
Най-ми хареса ролята на лудия отшелник Уди Харелсън, който предсказа всичко това в блога си, и киселите краставички му се услаждаха като люто на пияница. Не че изпълнението му е кой знае какво, но поне не се вземаше насериозно, за разлика от Кюсак, който успя дори да надбяга пирокластичен поток в Йелоустоун. Само за сведение – пирокластични потоци се образуват при мащабно изригване – това е каменна лавина, с температура няколкостотин градуса, която се движи с около 300-400 км/час. Нашият герой обаче, успя да избяга първо с каравана а после с малък самолет, на който се метна в движение! Не е зле за писателче а
В ролята на Американския президент имаме познатия на всички негър – Дани Глоувър. Явно Емерих се опитва да бъде актуален. Все пак 2012 е догодина, а на Обама мандата май тогава свършва - не знам точно. Президента пък има дъшеря, която дори след като баща й е прегазен от самолетоносач в градинката пред Белия дом, не се спира да хвърля закачливи погледи на младия учен, съобщил пръв за всичко това. Така де – гледаме напред, тук няма място за самосъжаление – трябва да опазим вида! Изобщо ролята на Глоувър е една от най-слабите му. Ясно е, че сме свикнали да го гледаме как играе глупак (Смъртоносно оръжие), ама тука глупак + президент - е много ми дойде.
Идва момент, в който Кюсак и сие, барабар с руски милиардер и неговата държанка разбират, че някъде в Хималаите са построени огромни кораби – ноеви ковчези, като за тях се класират само хора с дебели пачки – разбирайте мафиоти и политици. Руснака разбира се е точно мафиот, купил билет за себе си и двете си дебилни деца. Естествено се натъкваме на поредното клише - преди падането на Стената руснаците в американските филми бяха лоши комунисти, сега са лоши мафиоти, но какво да се прави.
Групата се отправя към спасението на борда на един Антонов, който напуска в последния момент потъващия ЛА. И тук идва един от най-глупавите за мен моменти във филма. Горивото се оказва недостатъчно, и е ясно, че трябва да кацнат в Индийския океан на около 300 км от целта. Каква е общата изненада обаче, когато се оказва, че сушата се е преместила с цели 1500 км! Невероятно наистина какво може природата. Браво момчета – спасени сме! Някой да ми обясни обаче, какво се случва с всичко по сушата нали, при такова солидно линейно движение, и как спасителните ноеви кораби, намиращи се на същата тази придвижила се навътре в океана суша, оцеляха? Загадка! В последсвтие става ясно, че видите ли, тавана на пещерата над един от корабите е леко хлътнал от този катаклизъм.
И така, огромния самолет се приземява по корем на Хималайско било, равно като тепсия, а нашите герои изскачат от него на борда на последен модел луксозна лимузина.
Следват поредица от просташки сцени на саможертви, и напрегнати драматизми, имащи за цел да накрат зрителите да хванат мазоли от стискане на палци. Разбира се, спасението не минава без задължителната реч, колко трябва да сме хуманни и т.н, както и с няколко „инфарктни” момента, особено като баш американския кораб се блъска в Еверест. В една от финалните сцени, Емерих дори успява да потроши Еър Форс 1, като ефектно го запокитва върху един от корабите-майки. Последния американски символ падна пред мощта на природата!
Ами това е колеги – филма е дъвка за окото и отрова за мозъчните клетки. Тъпото е, че повечето от девастациите вече ги бях гледал предварително по трейлъри, оше преди филма, и после в салона не видях нещо кой-знае колко по-ново. Като цяло обаче, въпреки съшития с груб канап сюжет, филма става за гледане. Някои от сцените наистина са перфектни в техническо отношение, а звука кърти фаянс както е модерно да се казва в последно време.
Имайки предвид еволюирането на разрушенията във филмите на Емерих, предполагам, че в следващия си проект, няма да се задоволи само със земята.
Размяната
Често ми се случва да обядвам в Сити Център МОЛ, непосредствено до рекламните екрани на киното и това ми дава възможност да се насладя на някой-друг трейлър, докато ям. Така се случи и с този филм – мярнах Дженифър Анистън в поредица от обещаващо смешни случки, в типично неин стил на гримасничене, така добре познат ми от „Приятели” и си казах: някой ден може и да се прежаля да гледам романтична комедия, ей така за статистиката, пък и да видя как изглежда Анистън на 40.
И така преди няколко дни, браузвайки из замундските дебри се натъкнах на същия този филм – The Switch, или по нашенски – „Размяната”. По принцип съм фен на жанра „романтична комедия”, толкова, колкото циганин на Траш метъл, но както споменах по-горе, навремето „Приятели” ми беше забавен, а в Дженифър Анистън все още има хляб.
И така сюжета:
Имаме позавяхваща вече мадама Каси (Анистън) и нейния платоничен приятел Уоли (Джейсън Бейтман), които се познават от времето, когато нафтата беше стотинки. Уоли пък има собствен полу-хомо колега и приятел Леонард (Джеф Голдблум), който е нещо като негов ментор по въпросите за жените над 40. Каси пък има приятелка Деби (Жулиет Луис), чиято роля аз лично не разбрах във филма, освен отвреме на време да показва в близък план амортизиранта си физиономия, така че да можем да видим, как няма нищо общо с тинейджърката от „Родени убийци”.
И така, един слънчев ден в Ню Йорк, докато пийват кафенце в кварталното кръчме, Каси съобщава на Уоли, че иска да си има бебе! О! Ха сега де! Уоли е потресен, един вид – как е възможно това, за какво ти е бебе, всичко си е толкова добре както си е сега. И като капак на всичко, Каси иска бебе от Донор, и то не анонимен такъв, а някой, който тя да избере, за да може един ден, когато проектодетето попита кой е тате, да може категорично да посочи с пръст. Сами се сещате уважаеми колеги, че Уоли започва да ревнува, но разбира се прикрива това подло чувство под безумен водопад от глупости с цел да разколебае вековната си приятелка от нещо толкова глупаво, и лекинко да намекне, че като става въпрос за осеменяване и т.н., може и той да помогне – мъже сме все пак – ха ха. Каси обаче остава глуха на невербалните му напъни и дори когато той по изключително неадекватен начин казва на глас, че би помогнал в името на вечната дружба, получава гримасопоглед, пълен с насмешка. Ти? Хах!
И така колелото се завърта, Каси пуска обява, че търси донор, намира някакъв висок, рус полуариец Роланд (Патрик Уилсън), който няма нищо против да помогне в тежък момент, въпреки, че е женен. Разбира се това са отношения, които ние с нашия изостанал балкански манталитет няма как да разберем, и затова просто ги приемаме за даденост. Каси свиква осеменително парти, на който са поканени всички нейни познати плюс Уоли, за да полеят деня на зачеването... Последният, се запознава с Донора и е зашеметен както от дървесната му визия, така и от селскостопанската харизма, която се излъчва на талази от него. Опитва се да проведе последен разговор тип „НедейДаНеСъжалявашНякойДен” с Каси, но след нейната категоричност, не му остава нищо друго, освен да се напие като свиня, след което в тоалетната се натъква (няма да повярвате) на бурканче с вече готова донорска сперма, чакаща да бъде употребена по предназначение. И така нашият герой без да иска разлива скъпоценната течност и в пристъп на безизходица, решава да възстанови липсата със своета собствена, за да поправи белята...
От този момент нататък филма поема по добре трамбования път на клишето, поднасяйки ни една след друга изтъркани сцени на самосъжаление от страна на Уоли, след като приятелката на живота му заминава да отгледа детето на село при дядо. Минават седем дълги години, през които двамата кореспондират само софтуерно, и не щеш ли на седмата година, Каси получава неустоимо предложение за работа в Голямата ябълка. Явно е много ценен кадър, след като работодателя й отпуска 7 години майчинство без проблем, особено в САЩ, но както споменах по-горе, ние не ги разбираме тези неща. Естествено и пиян полуидиот би се досетил, че е време Уоли да се срещне със задочния си син, и да видим какви ще ги дъвче, когато Каси разбере що за дивотия е направил и кой е таткото. Каси от своя страна има намерение да намери арийското дърво – донор и да го запознае със сина си??? (Що за извратенизъм по дяволите). Междувременно русия левент (донора) се е развел с благоверната си поради незнайни причини и точно в момента е в seek and fuck режим. Заварката между Каси и него се получава след има-няма 2-3 тъпи реплики, и така Уоли е задочно назначен за нещо като бавачка на малкия калпазанин.
Както може би вече се досещате, хлапето е наследило повечето от дебилните черти на Уоли, които ни биват показани с методична последователност чрез умилителни сценки на баща и син тугедър. Феноменалното е, че виновника за цялата драма Уоли, няма грам спомен от пиянската си изцепка преди 7 години, и сблъсквайки се с плашещите признаци у малкия на собствените си дебилни маниери, решава да посети хомодружката си Роланд, за да го пита WTF става тука бе! Роланд му обяснява как точно след партито е бил биян като гъз и му е наговорил куп глупотевини, и след като чува всичко това, на Уоли му просветва къде е ключа от мазето и хуква да дири бащинските си права.
Следва мелодраматична ключова сцена, в която Уоли намира сили в себе си (въпреки че и чеп за зеле не става от него), и се обяснява публично в любов и грях на възлюбената си от 13+ години. Следва клиширан шамар и 2 мин за размисъл, които аз лично ползвах да се изпикая.
Енда е хепи по тривиален начин, семейната комедийка е изпълнила целта си и всички са доволни. А аз обиден, угасих телевизора и отидих да си лягам...
Извод: по-добре изгледайте някой сезон на „Приятели”.
И така преди няколко дни, браузвайки из замундските дебри се натъкнах на същия този филм – The Switch, или по нашенски – „Размяната”. По принцип съм фен на жанра „романтична комедия”, толкова, колкото циганин на Траш метъл, но както споменах по-горе, навремето „Приятели” ми беше забавен, а в Дженифър Анистън все още има хляб.
И така сюжета:
Имаме позавяхваща вече мадама Каси (Анистън) и нейния платоничен приятел Уоли (Джейсън Бейтман), които се познават от времето, когато нафтата беше стотинки. Уоли пък има собствен полу-хомо колега и приятел Леонард (Джеф Голдблум), който е нещо като негов ментор по въпросите за жените над 40. Каси пък има приятелка Деби (Жулиет Луис), чиято роля аз лично не разбрах във филма, освен отвреме на време да показва в близък план амортизиранта си физиономия, така че да можем да видим, как няма нищо общо с тинейджърката от „Родени убийци”.
И така, един слънчев ден в Ню Йорк, докато пийват кафенце в кварталното кръчме, Каси съобщава на Уоли, че иска да си има бебе! О! Ха сега де! Уоли е потресен, един вид – как е възможно това, за какво ти е бебе, всичко си е толкова добре както си е сега. И като капак на всичко, Каси иска бебе от Донор, и то не анонимен такъв, а някой, който тя да избере, за да може един ден, когато проектодетето попита кой е тате, да може категорично да посочи с пръст. Сами се сещате уважаеми колеги, че Уоли започва да ревнува, но разбира се прикрива това подло чувство под безумен водопад от глупости с цел да разколебае вековната си приятелка от нещо толкова глупаво, и лекинко да намекне, че като става въпрос за осеменяване и т.н., може и той да помогне – мъже сме все пак – ха ха. Каси обаче остава глуха на невербалните му напъни и дори когато той по изключително неадекватен начин казва на глас, че би помогнал в името на вечната дружба, получава гримасопоглед, пълен с насмешка. Ти? Хах!
И така колелото се завърта, Каси пуска обява, че търси донор, намира някакъв висок, рус полуариец Роланд (Патрик Уилсън), който няма нищо против да помогне в тежък момент, въпреки, че е женен. Разбира се това са отношения, които ние с нашия изостанал балкански манталитет няма как да разберем, и затова просто ги приемаме за даденост. Каси свиква осеменително парти, на който са поканени всички нейни познати плюс Уоли, за да полеят деня на зачеването... Последният, се запознава с Донора и е зашеметен както от дървесната му визия, така и от селскостопанската харизма, която се излъчва на талази от него. Опитва се да проведе последен разговор тип „НедейДаНеСъжалявашНякойДен” с Каси, но след нейната категоричност, не му остава нищо друго, освен да се напие като свиня, след което в тоалетната се натъква (няма да повярвате) на бурканче с вече готова донорска сперма, чакаща да бъде употребена по предназначение. И така нашият герой без да иска разлива скъпоценната течност и в пристъп на безизходица, решава да възстанови липсата със своета собствена, за да поправи белята...
От този момент нататък филма поема по добре трамбования път на клишето, поднасяйки ни една след друга изтъркани сцени на самосъжаление от страна на Уоли, след като приятелката на живота му заминава да отгледа детето на село при дядо. Минават седем дълги години, през които двамата кореспондират само софтуерно, и не щеш ли на седмата година, Каси получава неустоимо предложение за работа в Голямата ябълка. Явно е много ценен кадър, след като работодателя й отпуска 7 години майчинство без проблем, особено в САЩ, но както споменах по-горе, ние не ги разбираме тези неща. Естествено и пиян полуидиот би се досетил, че е време Уоли да се срещне със задочния си син, и да видим какви ще ги дъвче, когато Каси разбере що за дивотия е направил и кой е таткото. Каси от своя страна има намерение да намери арийското дърво – донор и да го запознае със сина си??? (Що за извратенизъм по дяволите). Междувременно русия левент (донора) се е развел с благоверната си поради незнайни причини и точно в момента е в seek and fuck режим. Заварката между Каси и него се получава след има-няма 2-3 тъпи реплики, и така Уоли е задочно назначен за нещо като бавачка на малкия калпазанин.
Както може би вече се досещате, хлапето е наследило повечето от дебилните черти на Уоли, които ни биват показани с методична последователност чрез умилителни сценки на баща и син тугедър. Феноменалното е, че виновника за цялата драма Уоли, няма грам спомен от пиянската си изцепка преди 7 години, и сблъсквайки се с плашещите признаци у малкия на собствените си дебилни маниери, решава да посети хомодружката си Роланд, за да го пита WTF става тука бе! Роланд му обяснява как точно след партито е бил биян като гъз и му е наговорил куп глупотевини, и след като чува всичко това, на Уоли му просветва къде е ключа от мазето и хуква да дири бащинските си права.
Следва мелодраматична ключова сцена, в която Уоли намира сили в себе си (въпреки че и чеп за зеле не става от него), и се обяснява публично в любов и грях на възлюбената си от 13+ години. Следва клиширан шамар и 2 мин за размисъл, които аз лично ползвах да се изпикая.
Енда е хепи по тривиален начин, семейната комедийка е изпълнила целта си и всички са доволни. А аз обиден, угасих телевизора и отидих да си лягам...
Извод: по-добре изгледайте някой сезон на „Приятели”.
Мила от Марс
Уважаеми колеги, повлиян от Мисия Лондон, който гледах преди няколко дни леко се настроих на вълна съвременно Българско кино и реших да изгледам една леко старичка лента – Мила от Марс. Попрочетох някой-друг отзив за филма из нета и се настроих да гледам психологическа драма – с две думи сериозен филм, коренно противоположен на повърхностния Мисия Лондон. На дневен ред изплува и стар спомен от преди години, когато редица познати се изреждаха да ми рекламират горепосочения филм като убер скандален и новаторски, но аз тогава верен на принципите си да НЕ гледам българско кино подминах като бърз влак, малка гара.
Та снабдих се с ДВД-то, загасих лампите както си му е редът и се настроих да бъда скандализиран и душевно покъртен от лентата на Зорница-София (режисьор).
Държа да отбележа, че това е един вид дипломна работа на режисьора – филм сниман с много малко пари и голямо желание. Но това за съжаление остава единствения му плюс...
Ще си позволя да пресъздам сюжета, тъй като филма е старичък вече и предполагам, че повечето интересуващи се от българско кино са го гледали:
Имаме 16 годишна девойка, възпитаник на дом за деца без родители, от който я спасява тъмен батко с черен джип, срещу неизвестни услуги. Загатва се дрога и проституция но само мимоходом, зрителя трябва сам да се сети - с две думи – тъмна работа. Момата е благодарна до момента в който баткото започва да я шамаросва не на шега в същия черен джип и това е началната сцена на филма. С култовата фраза: „Спри колата иначе ще пишкам!!!...”, тинейджърката се укрива в незнайна бензиностанция и през задния вход се мята на първия изпречил й се пред взора камион. Шофьора се качва и разбира се не забелязва, че се е скрила между седалките и отпрашва в неизвестна посока.
След неизвестен брой километри все пак я вижда и след смислен разговор „Накъде си?” – „Емии...”, я оставя в някакво гранично село на майната си от всяка цивилизация.
В селото доминират няколко старци двадесет и пети набор, на които основното занимание е да седят на една пейка на мегдана и да пафкат марихуана, водейки дълбокомислени разговори за живота, като много от лафовете се налага да преповтарят тъй като половината недочуват. Интересното е, че въпреки затънтеното селце и древния вид на старците, някак успяват да говорят на правилен български език, без диалект с много ясна дикция....
Мила е приютена от една баба, която по нейни думи е погребала цялата си рода. Следват една след друга идилични селски битовизми, радостни баби и заинтригувани старци. От страна на Весела Казакова (Мила) имаме невероятна актьорска игра – гледане предимно в една точка, сумтене и доминиращо мълчние. Тъй като отказва да даде каквато и да е информация за себе си, бабетата я кръщават „Миче” (от момиче) и така бившата наркоманка заживява прост животец, далеч от лошия батко дето бие.
Атмосферата се нагнетява от факта, че Мила е бременна. По-точно атмосферата би трябвало да се нагнети, но аз лично не се усетих нагнетен, по-скоро изпитах лека досада. Разбира се, цялото село е в еуфория от факта и Мила е обект на непрекъснато старческо внимание. Мимоходом става ясно, че старците не са никак прости – в затънтени градинки, тайно копат марихуана и я шиткат на същия тоя лош батко, от който бяга девойката! Съвпадение?
90% от селото е в руини, а на края на селото имаме някаква каменна съборетина, някога кула, където живее местен отшелник – Асен (Асен Блатечки). Въпрсния тип по думите на Алфа бабата е дошъл преди години в селото с мерак да стане учител, но поради липса на деца, продал каквото има и се заселил в съборената кула, отдавайки се на тибетски мъдрости, които пише по стените, понеже някакви хулигани му откраднали книгите. Но на него ще се върнем пак след малко.
Минават 9те месеца, Мила ражда момче, което кръщават Христо. Следва угнетяваща следродилна депресия, съпроводена от нескопосани препратки към тъмното минало на Мила и представяне на нейното бивше окръжение от деградета, които по цял ден пият, пушат и псуват. Разбиваща е сцената, в която Мила и още няколко емота зяпат някакъв портативен телевизор на площадката за баскетбол (???), и се натъкват на репортаж за някакви старци в незнайно село. След кратка размяна на „свежи” лафове, някои изтърсва, че тия старци живеят на Марс, така че ето къде бил ключа към заглавието.
Мила решава да се самоубие. Трогателно наистина, стига да не го очаквах, тъй като явно според разбирането на повечето БГ режисьори – няма ли самоубийство – няма драма. Съответно малкия Христо бива зарязан на спирката на автобуса, а лирическата героиня прави левашки опит да се обеси с чаршаф...
Естествено бива спасена съвсем навреме от познайте кой? – момъка отшелник, тибетския буда, нереализирания учител – Асен. Оказа се, че въпреки че живее с орлите, той не яде доматите с колците, и е в течение с цялата драма. Както се очаква, между Мила и Асен пламват искрите на любовта, основана на див, аграрен секс на фона на ревящото бебе, сред полуразрушената кула, брулени от задрганиче вятър. Заслужава внимание първата сцена когато двамата се опознават – комуникацията е на хипер високо интелектуално равнище – в продължение на 2 минути си раздават яки шамари гледайки се злобно – ха да видим кой е по-идиот (инат).
И така след няколко идилични псевдо семейни сцена на фона на бъгларски поля и дърварски заснети пейзажи, лъсва истината, че Асен също има тъмно минало. Оказва се, че е бил рейнджър незнайно къде, и дефакто в тази забравена от Бога дупка е дошъл да преодолее поствоенния стрес. За да е драмата пълна, става ясно, че Асен и баткото – побойник са близки приятели още от времето когато рокенрола беше млад.
Разбирайки този потресаващ факт, Мила за пореден път заебава детето и се мята на същия тоя камион, който я докара. Интересно е съвпадението, тъй като става ясно, че камиона минава на няколко месеца веднъж за да кара разни провизии, и беше на линия, точно когато Мила реши, че повече така не може, но този факт ще го оставя на статистиците. Шофьора този път обаче казва една от поуките във филма – „Ако избягаш веднъж, ще бягаш после цял живот!” А аз се запитах - трябваше ли да гледам два часа простоии, за да чуя тази велика истина...
Разбира се Мила се замисли, съвестта я цапардоса по главата като пале с тухли и тя се върна, за да се изправи срешу страховете си!!!
Защото на другия ден злия батко от кошмарите й дойде, за да се види с Асенчо. Да, колеги – видяха се в някаква порутена църква и се разбраха с куп лоши погледи и насочен пистолет в присъствието на Мила с детето в ръце - торгатоелно! Накрая лошия отстъпи без излишни приказки и остави Мила, Асен и детето да живеят в селската си идилия, далеч от всичко и всички. Май по-рано трябваше да вметна, че детето беше именно от лошия батко и може бе затова майка му го подмяташе като торба с картофи където й падне, зарязвайки го на два пъти, но така е то....
Та това е сюжета – срещу кошмарите, дрогата и мръсотиите в тоя живот, единствения лек е любовта, макар и на аграрно ниво. Филма за мен е потресаващо тъп. Куци диалози, дървена актьорска игра, скапан звук (сефте), нелогични препратки и вметки, безумни сцени, преекспониране на определени моменти с цел да се натърти на уважаемия зрител, че точно тук видите ли, трябва да извадим салфетките и глупав финал. Дори „шедьовъра” Дзифт е по гледаем.
С въпросния филм, смятам да завърша цикъла БГ кино за няколко години напред. Двата филма, които гледах последните дни са достатъчни да ми държат влага, и да си имам едно наум за по-нататък.
Та снабдих се с ДВД-то, загасих лампите както си му е редът и се настроих да бъда скандализиран и душевно покъртен от лентата на Зорница-София (режисьор).
Държа да отбележа, че това е един вид дипломна работа на режисьора – филм сниман с много малко пари и голямо желание. Но това за съжаление остава единствения му плюс...
Ще си позволя да пресъздам сюжета, тъй като филма е старичък вече и предполагам, че повечето интересуващи се от българско кино са го гледали:
Имаме 16 годишна девойка, възпитаник на дом за деца без родители, от който я спасява тъмен батко с черен джип, срещу неизвестни услуги. Загатва се дрога и проституция но само мимоходом, зрителя трябва сам да се сети - с две думи – тъмна работа. Момата е благодарна до момента в който баткото започва да я шамаросва не на шега в същия черен джип и това е началната сцена на филма. С култовата фраза: „Спри колата иначе ще пишкам!!!...”, тинейджърката се укрива в незнайна бензиностанция и през задния вход се мята на първия изпречил й се пред взора камион. Шофьора се качва и разбира се не забелязва, че се е скрила между седалките и отпрашва в неизвестна посока.
След неизвестен брой километри все пак я вижда и след смислен разговор „Накъде си?” – „Емии...”, я оставя в някакво гранично село на майната си от всяка цивилизация.
В селото доминират няколко старци двадесет и пети набор, на които основното занимание е да седят на една пейка на мегдана и да пафкат марихуана, водейки дълбокомислени разговори за живота, като много от лафовете се налага да преповтарят тъй като половината недочуват. Интересното е, че въпреки затънтеното селце и древния вид на старците, някак успяват да говорят на правилен български език, без диалект с много ясна дикция....
Мила е приютена от една баба, която по нейни думи е погребала цялата си рода. Следват една след друга идилични селски битовизми, радостни баби и заинтригувани старци. От страна на Весела Казакова (Мила) имаме невероятна актьорска игра – гледане предимно в една точка, сумтене и доминиращо мълчние. Тъй като отказва да даде каквато и да е информация за себе си, бабетата я кръщават „Миче” (от момиче) и така бившата наркоманка заживява прост животец, далеч от лошия батко дето бие.
Атмосферата се нагнетява от факта, че Мила е бременна. По-точно атмосферата би трябвало да се нагнети, но аз лично не се усетих нагнетен, по-скоро изпитах лека досада. Разбира се, цялото село е в еуфория от факта и Мила е обект на непрекъснато старческо внимание. Мимоходом става ясно, че старците не са никак прости – в затънтени градинки, тайно копат марихуана и я шиткат на същия тоя лош батко, от който бяга девойката! Съвпадение?
90% от селото е в руини, а на края на селото имаме някаква каменна съборетина, някога кула, където живее местен отшелник – Асен (Асен Блатечки). Въпрсния тип по думите на Алфа бабата е дошъл преди години в селото с мерак да стане учител, но поради липса на деца, продал каквото има и се заселил в съборената кула, отдавайки се на тибетски мъдрости, които пише по стените, понеже някакви хулигани му откраднали книгите. Но на него ще се върнем пак след малко.
Минават 9те месеца, Мила ражда момче, което кръщават Христо. Следва угнетяваща следродилна депресия, съпроводена от нескопосани препратки към тъмното минало на Мила и представяне на нейното бивше окръжение от деградета, които по цял ден пият, пушат и псуват. Разбиваща е сцената, в която Мила и още няколко емота зяпат някакъв портативен телевизор на площадката за баскетбол (???), и се натъкват на репортаж за някакви старци в незнайно село. След кратка размяна на „свежи” лафове, някои изтърсва, че тия старци живеят на Марс, така че ето къде бил ключа към заглавието.
Мила решава да се самоубие. Трогателно наистина, стига да не го очаквах, тъй като явно според разбирането на повечето БГ режисьори – няма ли самоубийство – няма драма. Съответно малкия Христо бива зарязан на спирката на автобуса, а лирическата героиня прави левашки опит да се обеси с чаршаф...
Естествено бива спасена съвсем навреме от познайте кой? – момъка отшелник, тибетския буда, нереализирания учител – Асен. Оказа се, че въпреки че живее с орлите, той не яде доматите с колците, и е в течение с цялата драма. Както се очаква, между Мила и Асен пламват искрите на любовта, основана на див, аграрен секс на фона на ревящото бебе, сред полуразрушената кула, брулени от задрганиче вятър. Заслужава внимание първата сцена когато двамата се опознават – комуникацията е на хипер високо интелектуално равнище – в продължение на 2 минути си раздават яки шамари гледайки се злобно – ха да видим кой е по-идиот (инат).
И така след няколко идилични псевдо семейни сцена на фона на бъгларски поля и дърварски заснети пейзажи, лъсва истината, че Асен също има тъмно минало. Оказва се, че е бил рейнджър незнайно къде, и дефакто в тази забравена от Бога дупка е дошъл да преодолее поствоенния стрес. За да е драмата пълна, става ясно, че Асен и баткото – побойник са близки приятели още от времето когато рокенрола беше млад.
Разбирайки този потресаващ факт, Мила за пореден път заебава детето и се мята на същия тоя камион, който я докара. Интересно е съвпадението, тъй като става ясно, че камиона минава на няколко месеца веднъж за да кара разни провизии, и беше на линия, точно когато Мила реши, че повече така не може, но този факт ще го оставя на статистиците. Шофьора този път обаче казва една от поуките във филма – „Ако избягаш веднъж, ще бягаш после цял живот!” А аз се запитах - трябваше ли да гледам два часа простоии, за да чуя тази велика истина...
Разбира се Мила се замисли, съвестта я цапардоса по главата като пале с тухли и тя се върна, за да се изправи срешу страховете си!!!
Защото на другия ден злия батко от кошмарите й дойде, за да се види с Асенчо. Да, колеги – видяха се в някаква порутена църква и се разбраха с куп лоши погледи и насочен пистолет в присъствието на Мила с детето в ръце - торгатоелно! Накрая лошия отстъпи без излишни приказки и остави Мила, Асен и детето да живеят в селската си идилия, далеч от всичко и всички. Май по-рано трябваше да вметна, че детето беше именно от лошия батко и може бе затова майка му го подмяташе като торба с картофи където й падне, зарязвайки го на два пъти, но така е то....
Та това е сюжета – срещу кошмарите, дрогата и мръсотиите в тоя живот, единствения лек е любовта, макар и на аграрно ниво. Филма за мен е потресаващо тъп. Куци диалози, дървена актьорска игра, скапан звук (сефте), нелогични препратки и вметки, безумни сцени, преекспониране на определени моменти с цел да се натърти на уважаемия зрител, че точно тук видите ли, трябва да извадим салфетките и глупав финал. Дори „шедьовъра” Дзифт е по гледаем.
С въпросния филм, смятам да завърша цикъла БГ кино за няколко години напред. Двата филма, които гледах последните дни са достатъчни да ми държат влага, и да си имам едно наум за по-нататък.
Мисия Лондон
Уважаеми колеги, най-после и аз се престраших да гледам най-новия български шедьовър „Мисия Лондон”. Дълго мислих дали да се занимавам изобщо, даже по едно време се бях засилил да дам 15 лв за оригиналното ДВД, но някакъв вътрешен глас ми нашепна „недей”. И беше прав...
Намерих възможно най-читавия DVD-rip и с купа пуканки в скута седнах пред телевизора....
Още от първите кадри стана ясно, че няма да мога да си ям пуканките. Както си е по стара бълграска традиция, озвучаването на филма беше на ниво първокурсник студент-озвучител, ако има изобщо такава специалност. Диалозите бяха измамно тихи и когато леекинко побутнах волумето за да чуя все пак за какво се разказва в произведението, гръмва някое парче на Дейвид Бауи с категоричност, достойна за по-сериозна цел. След няколко опита да постигна някакъв баланс между безумната денивалция на говор и музика, взех кардинално решение и си сложих слушалки. Поне да мъча само себе си...
Но да оставим настрана техническите неудобства и да хванем както се казва бика за рогата. Честно казано писна ми от пропагандиране на българска простащина! Налаганият до болка вече Бай-Ганьовски имидж по целия свят, вече е по-изтъркан от летни гуми на москвич 86-ти набор. Достатъчно ми е селянията в реалния живот, за да отида да я гледам на голям екран. Съжалявам, но това не е моето разбиране за семеен филм, който да обсъждаме после дни наред. Какво да обсъждаме? Как потен селянин с потник коли патки, (Любо Нейков), или как полупроститутката (Ани Пападополу) се чуди как да заработи някой лев в чужбината? За какви лафове става дума тук колеги? Хумора беше на земеделско ниво с кански напъни да се подражава на филми като Гепи и Две димящи дула. Е да, но Митовски не е Гай Ричи и ням как да бъде. „Ей ся си еба майката” – супер оригинално, за пръв път го чувам и се сцепих от смях, както и “Nice a” на Коцето Кълката не мисля, че сме го измислили ние, колкото и да ни се вменява това. Конкретно “Nice-a” е аграрен опит за смешно побългаряване на англисйки израз, с тази разлика, че този израз съм го срещал многократно по Дискавъри примерно, и е отдавна разпространен отвъд океана. Напъните на Ани Пападопуло да говори отракан английски са меко казано смехотворни, както и тези на Павел Чернев да говори руски. Тук е мястото да отбележа пак една характерна черта на българското кино – понеже не се знае след колко 10+ години Г-н Митовски ше събере бюджет и желание за следващ проект, дай да наблъскаме тука каквото се сетим. Имаме политика, курва, мафия, далавери, македонски въпрос (диалога за баницата) и щипка високи технологии представени по дърводелски начин. За да е пълен екзотичния кастинг, успяваме да зърнем светила като изрусената пача Андреа и Цецо-Елвиса.
Интересно е да се наблюдава играта на британските актьори обаче. Имаме Алан Форд от „Гепи” и Томас Арана от „Гладиатор” И добре, че са те за да спасят половината филм от грозен провал. Нагледна демонстрация на непригодността на театрален актьор в седмото изкуство. Една от репликите на Алан Форд (тухлата) по повод сандвичите е лек намек и към българското кино – имате още мноооого да учите.
Не искам а и нямам време да анализирам сцена по сцена, а и няма смисъл. Искам да завърша и с няколко добри думи: на фона на Ново-телевизионната помия като Стъклен дом, Стъклена река и прочее стъклени простотии, филма е гледаем. Няма как да не го сравня и с касовия разбивач отпреди 2 години Дзифт, който едвам изтърпях и след като свърши, хванах ДВД-то и го захвърлих възможно най-далече. Но все още е на светлинни години от филм, на който бих завел семейството си. Всъчшност какви изводи би си направило едно дете, гледайки този шедьовър? Че е добре да си простак или проститутка и това е начина да успееш навън ли? Митовски дори успя да се изгаври с прабългарското ни минало с гротесктния балет, с който се опита да впечатли клонинга на Елизабет 2. Просто хумора е в стил Къци Вапцаров – дебелашки и тъп.
Обещах да завърша с хубави думи ама пак се увлякох – съжалявам. Все пак, който не е гледал филма – нека го гледа. Не че има какво да се научи, но поне за обща култура.
Намерих възможно най-читавия DVD-rip и с купа пуканки в скута седнах пред телевизора....
Още от първите кадри стана ясно, че няма да мога да си ям пуканките. Както си е по стара бълграска традиция, озвучаването на филма беше на ниво първокурсник студент-озвучител, ако има изобщо такава специалност. Диалозите бяха измамно тихи и когато леекинко побутнах волумето за да чуя все пак за какво се разказва в произведението, гръмва някое парче на Дейвид Бауи с категоричност, достойна за по-сериозна цел. След няколко опита да постигна някакъв баланс между безумната денивалция на говор и музика, взех кардинално решение и си сложих слушалки. Поне да мъча само себе си...
Но да оставим настрана техническите неудобства и да хванем както се казва бика за рогата. Честно казано писна ми от пропагандиране на българска простащина! Налаганият до болка вече Бай-Ганьовски имидж по целия свят, вече е по-изтъркан от летни гуми на москвич 86-ти набор. Достатъчно ми е селянията в реалния живот, за да отида да я гледам на голям екран. Съжалявам, но това не е моето разбиране за семеен филм, който да обсъждаме после дни наред. Какво да обсъждаме? Как потен селянин с потник коли патки, (Любо Нейков), или как полупроститутката (Ани Пападополу) се чуди как да заработи някой лев в чужбината? За какви лафове става дума тук колеги? Хумора беше на земеделско ниво с кански напъни да се подражава на филми като Гепи и Две димящи дула. Е да, но Митовски не е Гай Ричи и ням как да бъде. „Ей ся си еба майката” – супер оригинално, за пръв път го чувам и се сцепих от смях, както и “Nice a” на Коцето Кълката не мисля, че сме го измислили ние, колкото и да ни се вменява това. Конкретно “Nice-a” е аграрен опит за смешно побългаряване на англисйки израз, с тази разлика, че този израз съм го срещал многократно по Дискавъри примерно, и е отдавна разпространен отвъд океана. Напъните на Ани Пападопуло да говори отракан английски са меко казано смехотворни, както и тези на Павел Чернев да говори руски. Тук е мястото да отбележа пак една характерна черта на българското кино – понеже не се знае след колко 10+ години Г-н Митовски ше събере бюджет и желание за следващ проект, дай да наблъскаме тука каквото се сетим. Имаме политика, курва, мафия, далавери, македонски въпрос (диалога за баницата) и щипка високи технологии представени по дърводелски начин. За да е пълен екзотичния кастинг, успяваме да зърнем светила като изрусената пача Андреа и Цецо-Елвиса.
Интересно е да се наблюдава играта на британските актьори обаче. Имаме Алан Форд от „Гепи” и Томас Арана от „Гладиатор” И добре, че са те за да спасят половината филм от грозен провал. Нагледна демонстрация на непригодността на театрален актьор в седмото изкуство. Една от репликите на Алан Форд (тухлата) по повод сандвичите е лек намек и към българското кино – имате още мноооого да учите.
Не искам а и нямам време да анализирам сцена по сцена, а и няма смисъл. Искам да завърша и с няколко добри думи: на фона на Ново-телевизионната помия като Стъклен дом, Стъклена река и прочее стъклени простотии, филма е гледаем. Няма как да не го сравня и с касовия разбивач отпреди 2 години Дзифт, който едвам изтърпях и след като свърши, хванах ДВД-то и го захвърлих възможно най-далече. Но все още е на светлинни години от филм, на който бих завел семейството си. Всъчшност какви изводи би си направило едно дете, гледайки този шедьовър? Че е добре да си простак или проститутка и това е начина да успееш навън ли? Митовски дори успя да се изгаври с прабългарското ни минало с гротесктния балет, с който се опита да впечатли клонинга на Елизабет 2. Просто хумора е в стил Къци Вапцаров – дебелашки и тъп.
Обещах да завърша с хубави думи ама пак се увлякох – съжалявам. Все пак, който не е гледал филма – нека го гледа. Не че има какво да се научи, но поне за обща култура.
Абонамент за:
Публикации (Atom)